— Защо мислиш, че съм по-доволна и щастлива от теб? — попита с разтреперан глас Гуенхвифар. — Ти поне можеш да избираш дали да си тръгнеш или да останеш, но мен ме дадоха на Артур, без преди това изобщо да ме попитат искам или не. Аз не мога да си позволя да напусна двора веднага, щом нещо не върви така както съм си представяла. Трябва да остана тук, между тези стени и да върша това, което очакват от мен… Ако ти решиш да заминеш, аз не мога да ти кажа „Остани!“, ако пък останеш, не мога да ти наредя да си вървиш. Ти поне имаш свободата да идваш и да си отиваш, когато пожелаеш!
— Та нима бих могъл да бъда щастлив, независимо от това дали идвам или си отивам? — за миг й се стори, че Ланселет ще заплаче, но той се овладя и продължи: — Какво искаш от мен, любима? Да не дава Бог да ти причинявам страдание! Ако си отида, всичко е просто и ясно — остава ти дългът да бъдеш добра съпруга на Артур — ни повече, ни по-малко. Но ако остана… — той не довърши.
— Щом считаш, че дългът ти повелява да заминеш, замини — каза Гуенхвифар. Не можеше да вижда от сълзите, които се лееха по бузите й.
Той проговори отново, но гласът му бе толкова измъчен, сякаш бе смъртно ранен.
— Гуенхвифар… — много рядко се обръщаше към нея с цялото й име. Пред хората й казваше „господарке“ или „кралице“, а в по-непринудена обстановка винаги я наричаше „Гуен“. Сега, когато чу името си, произнесено от него, й се стори, че никога не е чувала нищо по-прекрасно. — Гуенхвифар, защо плачеш?
Трябваше да излъже, при това да лъже убедително. Не би могла да му каже истината, ако искаше да остане почтена жена. Тя поде:
— Защото… — но сълзите я задавиха, и тя изхлипа с пресекващ глас: — Защото не зная как ще живея, ако си отидеш.
Той преглътна мъчително, взе отново ръцете й в своите и каза:
— Но тогава — аз не съм крал, любима моя, но моят баща ми завеща едно малко имение в Бретан. Би ли напуснала този двор заедно с мен? Аз — не зная, но си мисля, че така ще бъде по-почтено, отколкото да стоя тук, край Артур, и да ухажвам жена му…
„Значи наистина ме обича“, мислеше отчаяно Гуенхвифар. „Обича ме и ме желае… това е единственият почтен изход…“ Но паниката вече се надигаше и я заля като вълна. Да замине толкова надалеч, дори заедно с Ланселет… представи си какво ще говорят за нея хората, че ще бъде опозорена завинаги…
Той продължаваше да стиска здраво ръцете й. После каза:
— Нали разбираш, няма да се върнем никога тук — никога. Най-вероятно ще ни отлъчат и от църквата — за мен това не е кой знае какво, защото не съм чак такъв християнин, но ти, моя Гуенхвифар…
Тя скри лице с воала си и продължи да плаче, съзнавайки, че няма да преодолее греховете си.
— Гуенхвифар — поде той, — не искам да те въвличам в грях…
Тя отвърна измъчено:
— Но ние вече сме прегрешили, и аз, и ти…
— И ако свещениците са прави, сме прокълнати — продължи горчиво Ланселет, — а при това тези целувки са всичко, което съм получил от теб. Носим на плещите си тежестта на греха, но не сме изпитали удоволствието от него. Пък и не зная доколко да вярвам на свещениците — та какъв е този Бог, който обикаля като нощен пазач и си пъха навсякъде носа като селска клюкарка, която държи да знае дали някой не прескача при жената на съседа…
— Чувала съм Мерлин да говори така — прошепна Гуенхвифар. — Понякога такива думи ми се струват разумни, а после си казвам, че Сатаната ме изкушава, за да съгреша…
— О, не ми говори за Сатаната — и Ланселет отново я привлече на леглото до себе си. — Любима, единствена моя, ще остана или ще си отида, както ти пожелаеш, но не мога да те гледам, като се измъчваш така…
— Но аз не зная какво искам — изплака тя и се отпусна в прегръдките му, хлипайки. След малко Ланселет прошепна: — Вече сме платили за този грях… — и притисна устни към нейните. Гуенхвифар трепереше, но отвърна на целувката му и не се отдръпна, когато той плъзна ръце към гърдите й. Почти се надяваше, че този път той няма да спре дотук, но в същия миг чу някакъв шум пред вратата на стаята и скочи, изтръпнала от страх. Когато прислужникът на Ланселет влезе в стаята, тя вече седеше изправена като свещ на ръба на леглото му. Той се покашля и каза: