Когато Гуенхвифар я откри, тя бе запретнала високо полите на празничната й рокля, а косите си бе увила с кърпа. Беше се навела и душеше едно ведро с пиво, което явно бе развалено.
— Хвърлете го — казваше Моргана. — Било е на студено, когато е трябвало да ферментира, затова е вкиснало. Утре ще варим ново. Имаме достатъчно за днес, дори за пиршеството на кралицата, въпреки че не ми е ясно как го измисли точно сега.
Гуенхвифар се обади:
— Да не би да не ти се празнува, сестро?
Моргана се извърна и я видя.
— Не особено — каза тя. — Освен това се чудя как на теб ти хрумна да организираш пиршество. Предполагах, че тъкмо по Белтейн ще се отдадеш на най-строг пост и молитва, за да подчертаеш, че не си от онези, които почитат Богинята и се веселят из нивята.
Гуенхвифар се изчерви — така и не се научи да разбира кога Моргана й се подиграва.
— Може би Бог иска хората да се радват на настъпването на лятото. Няма нужда да се говори за богини… добре, знам какво ще кажеш. Наистина ли вярваш, че Богинята дава живот на посевите и че благославя утробите на овцете и юниците… и на жените?
— Така ме учеха на Авалон, Гуен. Защо ме питаш тъкмо сега? — Моргана свали кърпата от косите си и изведнъж Гуенхвифар си каза: „Колко е красива!“ Беше по-възрастна от нея самата — трябва да беше минала тридесетте — но не изглеждаше и с ден по-стара от онова далечно време, когато Гуенхвифар я срещна за първи път. Нищо чудно, че хората я смятаха за магьосница! Моргана беше облечена в тъмносиня рокля от много фин вълнен плат. Роклята беше съвсем простичка, но в косите й имаше цветни панделки. Беше увила тъмните си плитки над ушите и ги беше събрала със златна игла. Гуенхвифар си каза, че в сравнение с нея изглежда и като досадна кокошка — чувстваше се като обикновена домакиня, макар че бе върховна кралица на Британия, а Моргана — само херцогиня, при това езичница.
Колко учена беше Моргана — когато се сравняваше с нея, Гуенхвифар се чувстваше съвсем неука. Пък и какво ли умееше — едва подписваше името си и четеше по малко от Евангелието. Моргана пишеше и четеше като същински писар, а беше отлична домакиня. Предеше, тъчеше и бродираше прекрасно, боядисваше платове, вареше бира, разбираше от билки и — от магии също. Накрая Гуенхвифар се реши и каза с треперещ глас:
— Сестро — хората го казват на шега, но аз трябва да те попитам дали не е истина — че умееш да правиш заклинания за плодовитост? Аз… не мога да живея повече така! Жените в този двор следят всяка моя хапка, за да разберат дали не съм бременна. Не престават да правят сметки докъде пристягам колана на роклята си! Моргана, сестро, моля те, ако можеш да правиш такова заклинание — Моля те, стори го заради мен!
Трогната, но притеснена, Моргана постави ръка върху ръката на Гуенхвифар.
— Вярно е, че на Авалон се знае какво трябва да стори една жена, за да не забременее… но, Гуенхвифар… — тя се поколеба, а Гуенхвифар усети, че лицето й пламва от срам. Сетне Моргана продължи: — Аз не съм Богинята. Кой знае, може би нейната воля е вие с Артур да нямате деца. Би ли се осмелила наистина да предизвикаш боговете, като отидеш против волята им с разни билки и заклинания?
Гуенхвифар настоя отчаяно:
— Дори Христос е казал: „Господи, стори тъй, че да ме отмине тази чаша…“
— Но, Гуен, той също е казал и това: „Нека бъде твоята воля, Господи, а не моята“ — напомни Моргана.
— Не мога да се начудя как знаеш такива неща…
— Живяла съм в дома на Игрейн единадесет години, Гуенхвифар, и съм слушала как се чете Евангелието не по-малко от теб.
— Но не мога да повярвам, че Бог иска кралството да се разпокъса и да потъне отново в хаос след смъртта на Артур — продължи Гуенхвифар и чу как остро и нервно се извиси собствения й глас. — През всички тези години бях вярна съпруга — а, зная, че не вярваш, и сигурно мислиш това, което мислят всичките ми придворни дами, че съм изневерила на моя господар заради любовта на Ланселет — но е тъй, Моргана, кълна ти се…
— Гуенхвифар, Гуенхвифар! Аз не съм ти изповедник! Не съм те упрекнала в нищо…
— Но би ме упрекнала, ако положението ти го позволяваше. Освен това мисля, че ревнуваш! — продължи Гуенхвифар, увлечена от яростта си, но се сепна и извика разкаяно: — О, не, не искам да се караме, Моргана, сестро… Нали дойдох да те моля за помощ… — сълзи потекоха от очите й. — Нищо лошо не съм сторила. Бях добра и вярна съпруга, грижех се за домакинството и се стремях запазя честта и доброто име на неговия двор, молех се за него и се стремях да следвам Божията воля. Не съм изневерила на дълга си… а въпреки всичко, въпреки дълга и верността — не получих нищо в замяна! Всяка уличница от тези, които следват войската, може да зачева и да разхожда гордо издутия си корем, а аз… нямам нищо, нищичко… — Гуенхвифар плачеше неудържимо, скрила лице в ръцете си.