Когато Моргана проговори, бе явно озадачена, но гласът й беше нежен. Протегна ръце, прегърна здраво Гуенхвифар и каза:
— Не плачи, недей да плачеш, Гуенхвифар. Хайде, погледни ме. Наистина ли страдаш толкова от това, че нямаш дете?
Гуенхвифар отчаяно се опита да се овладее. После каза:
— За нищо друго не мисля — ден и нощ…
Моргана помълча, после каза:
— Да, разбирам, че ти е много тежко… — Мислите на Гуенхвифар просто отекваха в собствената й глава:
„Ако имах дете, нямаше да мисля ден и нощ за тази любов, която ме кара погазя честта си — тогава бих мислила единствено за детето на Артур“.
— Така ми се иска да можех да ти помогна, сестро — но никак не ми се иска да се забърквам в магии и да правя заклинания. На Авалон са ме учили, че простият народ се нуждае от такива неща, но мъдрите са длъжни да понесат съдбата, предопределена им от боговете.
Докато говореше, Моргана започна да се обвинява в лицемерие. Спомни си онази сутрин, когато бе излязла да набере билки и корени, с помощта на които да изхвърли детето на Артур от утробата си. Да не би да наричаше това покорство пред волята на Богинята?
Но нали в крайна сметка не бе го сторила…
Внезапно я налегна безкрайна умора и тя си каза:
„Аз не исках да имам дете и едва не умрях, докато го раждах, но то все пак се роди и е живо и здраво. Гуенхвифар копнее денонощно за дете, а утробата й е празна, както са празни и прегръдките й. Нима волята на боговете е толкова жестока?“
Почувства се задължена да каже:
— Гуенхвифар, не забравяй едно — заклинанията не винаги изпълняват желанията точно както си си представяла. Какво те кара да мислиш, че Богинята, на която служа, може да ти изпрати син, ако твоят Бог, който според вас е по-велик от всички останали божества, не може да изпълни молбата ти?
Гуенхвифар знаеше, че отговорът й звучи като богохулство, и се срамуваше от себе си. Но въпреки това се осмели да изрази на глас мислите си с пресекващ глас:
— Мисля си, че Бог може би не се грижи за жените — всички свещеници са мъже, а в Светото писание непрекъснато се казва, че жените са грешници и изкусителки… може би Той не чува молитвите ми, защото съм жена. Затова и ще се обърна към Богинята — защото Бог не иска да чуе молитвите ми… — Гуенхвифар се разплака бурно. — Моргана — извика тя отчаяно, — ако откажеш да ми помогнеш, заклевам, че ще отида тази нощ с лодка на Драконовия остров! Ще подкупя някой прислужник да ме откара там, а когато запалят огньовете, аз също ще се прекланям пред Богинята с молба да ме дари с дете! Кълна се, ще го сторя, Моргана. Стори й се, че вижда себе си как танцува на светлината на огъня, огряна от пламъците, как потъва в сенките с някакъв мъж, който нямаше лице, и се отпусна в прегръдките му — цялото й тяло се сви болезнено, но Гуенхвифар си призна със срам, че изпитва и удоволствие при тази мисъл.
Моргана я слушаше с нарастващ ужас.
„Няма да го стори, ще се уплаши в последния момент… та нали дори аз бях уплашена, аз, която бях посветила девствеността си на Рогатия Бог…“ Но чу отчаянието в гласа на снаха си и си каза: „А ако все пак го стори? Ако направи нещо такова, после ще се ненавижда цял живот“.
В стаята се чуваше само тихото хлипане на Гуенхвифар. Моргана почака, докато тя се поуспокои, и после каза:
— Чуй ме, сестро. Ще сторя за теб, каквото мога. Ти можеш да заченеш от Артур — няма нужда да ходиш край Белтейнските огньове или да търсиш друг мъж. Обещай ми, че никога няма да кажеш никому това, което ще ти доверя, и не ме разпитвай. Но знай, че Артур има вече дете…
Гуенхвифар я загледа учудено.
— Но той ми е казвал, че няма деца…
— Защото сам не знае, че има. Но аз съм виждала детето със собствените си очи. То се възпитава в двора на Моргоуз.
— Значи той вече има син и ако аз не му родя друг…
— Не! — Прекъсна я рязко Моргана. — Нали ти казах, че никога не бива да споменаваш нищо за това дете, защото то не е такова, че Артур да може да го признае. Ако ти не му родиш дете, Гауейн трябва да наследи кралството. Не ме разпитвай повече, Гуенхвифар, нищо повече няма да ти кажа. Но не забравяй, че ако не забременяваш, вината не е у Артур.