— Дори не съм зачевала от миналата есен — каза Гуенхвифар, — пък и ми се е случвало само три пъти през всичките тези години. — Тя преглътна и избърса лице с воала си. — Оставям се на волята на Богинята… дано тя има милост към мен… Моргана въздъхна.
— Дано. Но трябва да ми обещаеш, че няма да ходиш на Драконовия остров. Убедена съм, че можеш да заченеш, а ако направя заклинание, то може да ти помогне да износиш детето. Но отново те предупреждавам, Гуенхвифар — заклинанията изпълняват желанията, но не винаги точно така, както хората си представят — законите при тях са толкова необичайни, колкото и потокът на времето в царството на феите. Затова, ако заклинанието подейства не точно така, както си представяш, не обвинявай мен.
— Стига то да ми даде и най-малката възможност да даря краля с дете…
— Така да бъде — каза Моргана и й обърна гръб. Гуенхвифар я сподири, както дете следва стъпките на майка си. Какво ли ще е това заклинание, чудеше се тя, и как ли ще подейства? Защо Моргана бе добила такъв странен и тържествен вид — сякаш бе самата Велика Богиня? Тя пое дълбоко дъх и си каза, че ще приеме всичко, каквото и да се случи, стига в крайна сметка да получи това, което искаше повече от всичко друго на света.
След час прозвучаха фанфарите. Моргана и Гуенхвифар седяха една до друга край турнирното поле. Изведнъж Илейн се наведе към тях и възкликна:
— Вижте кой язди редом с Гауейн!
— Ланселет — прошепна Гуенхвифар, сякаш дъх не й стигаше. — Трябва току-що да е пристигнал.
Стори й се, че никога не е бил по-красив. Пресен червен белег разсичаше бузата му — у друг мъж това би й се сторило грозно, но на него белегът придаваше привлекателността на див звяр. Яздеше, сякаш с коня си бяха едно — Гуенхвифар слушаше бъбренето на Илейн, без всъщност да го чува. Очите й не можеха да се откъснат от Ланселет.
„Каква горчива ирония има във всичко това — защо идва сега, когато вече дадох обет да не мисля повече за него, а само да следвам дълга си към моя крал и съпруг.“ На гърдите й, под златната огърлица, която Артур й подари на петгодишнината от сватбата им, тежеше амулетът, който й даде Моргана. Беше малка торбичка с нещо, зашито в нея. Висеше точно между гърдите й. Не разбра, пък и не пожела да узнае какво бе сложила вътре Моргана.
„Защо идва сега? Надявах се, че ще дойде чак по Петдесетница, а аз дотогава щях да съм забременяла от Артур. Тогава той не би ме гледал така, защото щеше да му е ясно, че съм решила да не престъпвам брачните си клетви…“
И в този момент, въпреки волята й, в мислите й прозвучаха думите на Артур — „Ако родиш дете, няма да те питам кой е бащата… Разбираш ли какво ти казвам?“ Гуенхвифар бе го разбрала отлично. Синът на Ланселет можеше да наследи кралството. Дали не бе подложена на това ново изкушение, защото вече бе прегрешила тежко, като се забърка с магиите на Моргана, и заплашваше, че ще стори нещо нередно, за да принуди Моргана да й помогне?
„Все ми е едно, стига да родя син на краля… ако Бог е в състояние да ме прокълне за това, що за Бог е той?“ Изпита ужас, съзнавайки, че богохулства. Но нали и мисълта да отиде край Белтейнските огньове също бе богохулство…
— Вижте, Гауейн падна от коня! Дори той не може да устои на Ланселет! — възкликна възторжено Илейн. — Кай също! Но как може Ланселет да удря сакат човек?
— Не ставай по-глупава, отколкото си, Илейн — сопна се Моргана. — Мислиш ли, че Кай ще му е благодарен, ако разбере, че го щади? След като Кай участва в игрите, е поел съзнателно всички рискове, свързани с това. Никой не го е карал да участва.
Всъщност от момента, в който Ланселет се появи, за всички беше ясно кой ще спечели наградата. Другите рицари помърмориха добронамерено, когато я връчиха на Ланселет.
— Изобщо няма смисъл да участваме в турнира, когато и Ланселет е тук — заяви със смях Гауейн, прегърнал братовчед си през раменете. — Не можа ли да се позабавиш още ден-два, Ланс?
Ланселет също се смееше. Лицето му беше зачервено. Той подхвърли златната чаша във въздуха.
— Майка ти също много настояваше да остана за Белтейн. Но не съм дошъл, за да ви отнема наградата — нямам нужда от нея. Господарке Гуенхвифар — извика той, — вземи чашата и ми дай панделката, която носиш на шията си, в замяна. Нека чашата остане за олтара или за кралската трапеза!
Гуенхвифар се смути и притисна ръка към шията си. На панделката висеше амулетът от Моргана.
— Точно това не мога да ти дам, приятелю мой — каза тя, — но… — Гуенхвифар започна да откопчава единия си ръкав, който сама бе избродирала със ситни перли. — Вземи това, защото си мой верен рицар. А награди ще дам и на вас — поде тя, обръщайки се към Гауейн и Гарет, които се бяха представили като ездачи почти толкова добре, колкото и Ланселет.