— Настина ли мислиш, че дрязгите и несъвършенствата на хората ще се пренесат и в отвъдния свят, Лот?
— Е, що се отнася до това, никога не съм разговарял с някой, който се е върнал оттам — отвърна Лот, — а мисля, че и ти не си, господарю Мерлин. Говориш мъдро като някой от нашите свещеници — да не си приел кръста на стари години, сър?
Мерлин се разсмя и отвърна:
— Между мен и вашите свещеници има само едно общо нещо: много време съм прекарал в опити да разделя земното от божественото, а когато успях, видях, че разликата не е голяма. Тук, на земята, ние не можем да разберем това, но когато напуснем земната си обвивка, ще видим, че нашите различия нямат значение за Бога.
— Тогава защо воюваме помежду си? — запита Утър и се усмихна, сякаш за да се хареса на стария човек. — След като всички наши спорове ще се разрешат в небесата, защо не сложим оръжие и не приветстваме саксонците като братя?
Мерлин отново се усмихна и отвърна любезно:
— Когато всички достигнем съвършенство, така и ще стане, лорд Утър, но не сме разбрали това — нито ние, нито те. Така че, докато човешката съдба подбужда хората към войни, трябва да играем ролята, отредена ни в този земен живот. А за да могат хората ни да мислят за Бога, вместо за войни и битки, първо трябва да се възцари мир в тези земи.
Утър се засмя и каза:
— Не ми допада много идеята да седя и да разсъждавам за Бога, старче. Оставям тази работа на теб и другите свещенослужители. Аз съм воин и се моля да умра в битка, както се полага на мъж, а не на монах!
— Внимавай за какво се молиш — обърна се Мерлин остро към Утър, — защото боговете със сигурност ще чуят молитвите ти.
— Не искам да остарявам, да се отдавам на покой и мисли за рая — продължи Утър, — това ми се струва скучно. Искам битки, плячка и жени, да, жени — а свещениците не одобряват такива желания.
Горлоис се намеси:
— В такъв случай не си много по-добър от саксонците, а, Утър?
— Та нали самите свещеници казват, че трябва да обичаме враговете си, Горлоис — засмя се Утър и се пресегна зад Игрейн, за да потупа добросърдечно съпруга и по гърба — така че обичам саксонците, защото ми дават това, което искам от живота! Ти би трябвало да изпитваш същото, защото в спокойно време като нашето, колкото и да е кратко, можем да се наслаждаваме на пирове и жени, а после да се връщаме на бойното поле, както подобава на истински мъже. Да не мислиш, че жените харесват мъже, които се свиват край огнището и обработват земята у дома. Мислиш ли, че прекрасната ти съпруга би била така щастлива, ако беше омъжена за орач, вместо за херцог, водач на войни?
— Горлоис каза спокойно:
— Говориш така, защото си млад, Утър. Когато остарееш като мен, и ти ще се преситиш от битки.
Утър се засмя и запита:
— А ти, господарю Амброзиус, уморен ли си от битки? Амброзиус се позасмя, но имаше вече преуморен вид. После отвърна:
— Дори да бях, това не би имало значение, Утър. Бог в своята мъдрост е определил да прекарам всички мои земни дни в битки и щом такава е неговата воля, така да бъде. Ще защитавам хората, които ме избраха да ги водя, и така трябва да постъпват всички, които заемат мястото ми след мен. Може би по твое време, или по времето на твоите синове, ще настъпи мир и тогава ще имаме време да се запитаме за какво воюваме.
Намеси се Лот от Оркни с копринения си, равен глас:
— Виждате ли, господарю Мерлин, кралю мой, ние всички тук сме се превърнали във философи. Дори ти, Утър, си започнал да проявяваш такава склонност. Но философстването няма да ни помогне да се справим с дивите племена, когато нахлуят от изток и запад, както и със саксонците в собствените ни земи. На всички ни е ясно, че не можем да се надяваме на помощ от Рим. Ако искаме легиони, трябва да си ги обучим сами, значи ни се налага да имаме и свой Цезар — защото както войниците се нуждаят от военачалници и крал, тъй и многото крале в тези земи имат нужда от върховен самодържец, който да направлява постъпките им.
— За какво ни е да наричаме този върховен крал Цезар и изобщо да го възприемаме като такъв? — запита един мъж, за когото Игрейн знаеше, че се казва Екториус. По наше време цезарите управляваха Британия добре — но сега сме свидетели на отрицателните страни на това да си част от империя — когато в нейния център възникнат проблеми, римляните оттеглят легионите си и ни оставят да се оправяме с варварите, както можем! Дори Магнус Максимус…
— Но той не беше император — намеси се с усмивка Амброзиус. — Магнус Максимус много искаше да стане император, когато върховното командване на тукашните легиони беше поверено на него — това е доста често срещано желание на върховните военачалници. — Игрейн видя как той се усмихна леко на Утър. — И тъй, той поведе легионите срещу Рим, за да бъде провъзгласен там за император — не би бил нито първият, нито последният, станал император с подкрепата на войската. Но така и не стигна Рим, и всичките му амбиции не доведоха до нищо, освен до възникването на легенди, които още се разказват из вашите уелски хълмове, Утър — за Магнус Велики, който ще се върне с големия си меч начело на легионите и ще спаси народа от нашествениците…