И все пак, когато научи за смъртта на Игрейн, я оплака искрено, съжалявайки, че така и не намери време да я посети в Тинтагел. Толкова малко приятелки й бяха останали!
Придворните й дами бяха подбирани на времето предимно от Лот — заради красотата им и защото бе преценил, че не биха отказали нищо на своя крал. Основното изискване на покойния към жените бе да не мислят много и да не говорят умно; веднъж бе казал, че за тази работа съпругата му е напълно достатъчна. Той се съветваше с Моргоуз по всички въпроси и уважаваше острия й ум, но когато тя му роди четирима наследника за трона, той веднага се върна към старите си предпочитания в леглото — към хубавичките, глуповати жени. Любовните му авантюри никога не се зловидеха на Моргоуз — тя самата бе доволна, че й бяха спестени мъките от нови раждания. Изпиташе ли нужда да се грижи за бебе или съвсем малко дете, разполагаше с осиновения от нея Гуидиън, пък и любовниците на Лот раждаха непрекъснато. Гуидиън имаше за другари в игрите все деца с кралска кръв!
Лохлан се размърда до нея и промърмори нещо в съня си. После я притисна към себе си и тя престана да размишлява. Беше й липсвал много — докато Ланселет пребиваваше в двора, тя го бе изпратила да спи при другите млади мъже. Въпреки че, Ланселет надали би забелязал дали кралицата спи с Лохлан или с кучето си. Тъй или иначе, Лохлан отново бе заел мястото си — Лот никога не бе се противил на дребните й удоволствия, също както тя не се противеше на неговите.
Но когато възбудата й затихна, а Лохлан се запрепъва сънливо по стълбите надолу към нужника, Моргоуз внезапно си призна, че Лот й липсва. Не че бе кой знае колко добър в леглото… Още когато я взе за жена, бе доста възрастен. Но когато свършеха с ТОВА, винаги водеха интересни разговори, и Моргоуз разбра колко тъгува за отминалото време, когато двамата будуваха до късно в леглото и обсъждаха какво да се стори, каква съдба очаква тяхното кралство, че дори и цяла Британия.
Когато Лохлан влезе отново в стаята, слънцето се бе изкачило високо и отвсякъде се носеха крясъците на чайките. Из долните етажи се чуваха шумове от разбуждащото се домакинство. Моргоуз долови и аромата на прясно изпечен хляб. Придърпа Лохлан към себе си, целуна го набързо и каза:
— Трябва да тръгваш, скъпи. Когато Гуидиън дойде, не бива да те завари тук — вече е голямо момче и забелязва всичко.
Лохлан се засмя.
— Той забелязва всичко още откак го отби дойката му. Докато Ланселет беше тук, той го следеше неотстъпно, дори на Белтейн. Все пак мисля, че нямаш повод за безпокойство — все още е прекалено малък, за да забелязва ТАКИВА неща.
— Не съм толкова сигурна — отвърна Моргоуз и потупа Лохлан по бузата. Гуидиън поначало не избързваше — вършеше нещо едва когато бе убеден, че няма да му се присмеят, че е много малък. Бе много уравновесен, но реагираше остро и на най-далечния намек, че може да е прекалено малък за каквото и да било. Моргоуз помнеше в каква ярост изпадна на четиригодишна възраст, когато се опитаха да го убедят, че не може да ходи на лов за птичи яйца по скалите. В упорството си да не остане по-назад от другите момчета едва не падна и не се преби. Тя помнеше и много други подобни случаи, когато му беше казвала никога повече да не постъпва така — тогава Гуидиън смръщваше дребничкото си мургаво лице и отвръщаше:
— Ще го правя и ти не можеш да ме спреш.
Единственото, което можеше да отговори Моргоуз, бе, че ако продължава, ще го напердаши със собствените си ръце. Въпреки че пердахът нямаше никакъв ефект — дори го караше да се държи още по-предизвикателно, освен ако не намереше сили в себе си да го пребие от бой. Помнеше как веднъж бе избухнала и го беше ударила наистина силно, та чак се уплаши от себе си, че може да се държи така с малко дете. Нито едно от собствените й момчета, нито дори упоритият Гарет, не бе проявявало такава непреклонност. Гуидиън правеше единствено това, което сам решеше. Щом отрасна малко, Моргоуз бе опитала да се справи по-дипломатично с ината му. Казваше: „Не прави това, или ще накарам дойката да ти свали панталонките и да те нашари пред цялата прислуга, като някое четири-петгодишно бебе“. Този подход известно време даваше резултати — младият Гуидиън много държеше на собственото си достойнство. Но сега тя наистина вече не можеше да му налага каквото и да било — всъщност трябваше някой силен мъж хубаво да го напердаши. А и той съумяваше по някакъв начин да накара всеки, който се е държал зле с него, рано или късно да съжалява.