Моргоуз си казваше, че когато Гуидиън започне да се влияе от това, което мислят за него момичетата, ще стане може би по-податлив. Той бе мургав също като Моргана; личеше, че в жилите му тече кръвта на феите — но бе красив, с красота, напомняща красотата на Ланселет. Възможно бе да развие външно безразличие към жените също като Ланселет. Моргоуз се позамисли по този въпрос, и отново я опари болката от претърпяното унижение… Ланселет… най-красивият мъж, когото бе виждала от години. Моргоуз се бе постарала да му покаже, че дори тя, кралицата, не е безразлична към чара му, а Ланселет упорито се правеше, че не разбира намеците й и я наричаше „лельо“ от сутрин до вечер. Държеше се тъй, сякаш тя бе почти старица, връстница на Вивиан, а не достатъчно млада, за да бъде нейна дъщеря!
Бе си създала навика да закусва в леглото, и по това време обсъждаше с придворните си дами какво има да се върши през деня. Все още се излежаваше, подпряна на възглавниците — бяха й поднесли от прясно изпечения хляб, а по това време на годината имаше и масло, колкото си искаш — когато в стаята влезе Гуидиън.
— Добро утро, втора майко — поздрави той. — Излязох да се поразходя и съм ти набрал малко къпини. А в килера има и сметана. Ако искаш, мога да изтичам и да ти донеса.
Моргоуз хвърли поглед на къпините, все още мокри от росата, които Гуидиън бе донесъл в дървено блюдо.
— Много си мил, синко — отвърна тя и се понадигна в леглото, та да може да го притисне към себе си. Когато бе по-малък, той обичаше да се пъхва под завивките й, а тя го хранеше с хляб и мед. През зимата го увиваше в топлите си кожени завивки — той се гушеше в нея като всяко глезено изтърсаче. Сега й липсваше докосването на малкото топло телце, но той наистина вече беше прекалено голям.
Гуидиън се изправи и приглади косите си — мразеше да ходи разрошен. Моргана също бе прибрано момиченце като малка.
— Станал си толкова рано, скъпи — поде Моргоуз. — Нима всичко това е само за старата ти майчица? Не, не ходи за сметана. Нали не искаш да заприличам на свиня?
Гуидиън наклони глава също като малко птиче и я изгледа замислено.
— Не би имало значение — отвърна той. — Ти ще си красива дори ако напълнееш. Ето, в нашия двор има жени като Мара например — тя не е по-едра от теб, но всички й викат Дебелата Мара. Ти не създаваш впечатление на едра жена, защото всеки, който те погледне, забелязва първо колко си красива. Затова можеш да си изядеш сметаната, ако искаш.
Такава наблюдателност у едно дете! Но всъщност той вече растеше, започваше да се превръща в мъж. Надали щеше да порасне много на височина — щеше да си остане нисък като Агравейн. Личеше си кръвната връзка с народа на Древните. А пък до огромния Гарет винаги щеше да прилича на дете, дори когато станеше на двадесет години. Беше се измил и сресал много внимателно, да, дори отново бе подстригал косата си.
— Колко си спретнат, момчето ми — поде отново Моргоуз, докато тънките пръсти на Гуидиън внимателно подбираха къпините от блюдото. — Сам ли се подстрига?
— Не — отвърна той. — Накарах прислужника си. Омръзнало ми беше да ходя рошав като кучетата. Лот винаги ходеше чисто избръснат и подстриган, а видях, че и Ланселет ходи така, когато беше тук. Държа да приличам на благородник.
— Но ти винаги изглеждаш така, мили — отвърна кралицата, загледана в малката мургава ръка, която държеше една къпина. Тя бе издраскана от бодливите храсталаци и загрубяла около кокалчетата като ръката на всяко нормално момче на тази възраст, но Моргоуз забеляза, че Гуидиън се беше мил и търкал много старателно, а и ноктите му не бяха изпочупени, а внимателно изрязани.
— Защо си облякъл днес и празничната си туника?
— Тъй ли? — запита невинно Гуидиън. — Вярно, наистина съм с нея. Ами… — той се поколеба. Моргоуз знаеше, че каквато и да е истинската причина, той никога няма да й я каже. Гуидиън продължи:
— Другата се измокри от росата, докато берях къпините. — После, без видима връзка, продължи:
— Знаеш ли, майко, мислех, че ще намразя сър Ланселет, защото Гарет говореше непрекъснато само за него, сякаш е някакво божество.
Моргоуз си припомни колко страдаше Гуидиън, когато Гарет реши да замине на юг, за да отиде в двора на Артур, макар че тя не го видя да пролее и сълза. Моргоуз също съжаляваше за решението на Гарет — той бе единственият човек, който имаше някакво влияние върху Гуидиън и можеше само с една дума да го накара да свърши това, което се иска от него. След като Гарет замина, в замъка нямаше никой, в чиито съвети би се вслушал малкият.
— Представях си, че е надут, самовлюбен глупак — продължаваше Гуидиън, — но той съвсем не е такъв. За фаровете знаеше повече и от покойния Лот. Каза ми също, че като порасна, трябва да отида в двора на Артур и ако съм добър и честен, ще ме посветят в рицарство.