Дълбоко поставените му тъмни очи гледаха замислено.
— Всички жени казваха, че приличам на него, и само ме разпитваха, и ме дразнеха, и аз не знаех какво да им отговоря… — той се прекъсна, наведе се напред и тъмната му, мека коса се разпиля около лицето му, придавайки му необичайно раним вид.
— Втора майко, кажи ми истината. Ланселет мой баща ли е? Чудех се дали това не е причината Гарет да е толкова привързан към него…
„Не си първият, който задава този въпрос, детето ми“, каза си Моргоуз, галейки тъмната мека коса. Необичайно детинския израз на лицето му я накара да му отговори с по-мек глас от обикновено.
— Не, малкият ми. От всички мъже в кралството тъкмо Ланселет не би могъл да бъде твой баща. Постарах се да проуча. По времето, когато си бил заченат, Ланселет е бил в Долна Британия и се е сражавал редом с баща си, крал Бан. На мен ми е минавала същата мисъл, но ти приличаш на Ланселет, защото той е роднина на майка ти, също както и на мен.
Гуидиън я загледа скептично, а Моргоуз почувства, че може да прочете мислите му: тя му бе казала тъкмо това, което би казала, ако знаеше със сигурност, че Ланселет наистина му е баща. Най-сетне той проговори:
— Може би някой ден ще замина за Авалон, вместо за двора на крал Артур. Майка ми на Авалон ли живее сега?
— Не знам — Моргоуз се намръщи… Този неин преждевременно узрял осиновен син отново я бе накарал да разговаря с него като с възрастен. Това се случваше често. Хрумна й, че сега, след смъртта на Лот, Гуидиън бе единственият човек в замъка, с когото тя разговаряше от време на време като възрастен с възрастен! О, да, Лохлан бе достатъчно мъжествен в леглото, но с него не можеше да се разговаря повече, отколкото с някой от овчарите или с прислужничките.
— А сега тръгвай, Гуидиън. Време е да се обличам.
— Защо да си тръгвам? — попита той. — Още от петгодишната си възраст знам отлично как изглеждаш.
— Но сега си вече голям — отвърна тя, изпитвайки познатото чувство на безпомощност пред него. — Не е прието да седиш тук, докато се преобличам.
— Нима се интересуваш толкова много от това кое е прието и кое — не, втора майко? — възрази съобразително Гуидиън, а очите му се насочиха към вдлъбнатината във възглавницата, където бе лежал Лохлан. Моргоуз усети, че в нея се надига безсилен гняв. Той непрекъснато успяваше да я въвлече в подобни спорове, сякаш бе възрастен мъж или дори друид! Тя се сопна:
— Не съм длъжна да ти давам отчет за постъпките си, Гуидиън!
— Казал ли съм подобно нещо? — Той бе олицетворение на наскърбена невинност. — Но след като съм голям, значи се налага да узная повече за жените, отколкото съм знаел като бебе, нали? Искам да остана, за да си поговорим.
— О, остани, щом толкова искаш — каза Моргоуз, — но се обърни с гръб. Няма да допусна да се блещиш срещу мен, сър Нахалник!
Гуидиън послушно се извърна, но когато Моргоуз стана и повика жените си да й донесат роклята, той заяви:
— Не, втора майко, по-добре е да сложиш синята си рокля, онази новата, която току-що свалиха от стана, и шафранената наметка.
— Ето на, сега пък почна да ми нареждаш и какво да облека. На какво прилича това?!
— Обичам да те виждам облечена като изискана дама и кралица — отвърна той с убедителен тон. — Нареди им да срешат косите ти нависоко и да ти сложат златната диадема. Хайде, втора майко, стори го заради мен.
— Но ти искаш да се нагиздя като за Еньовден и сетне да седна да влача вълна с най-хубавите си дрехи. Придворните дами ще ми се смеят, момчето ми.
— Нека се смеят — настоя Гуидиън. — Няма ли да се облечеш с най-хубавите си дрехи, за да ми доставиш удоволствие? Пък и знаеш ли какво има да се случи до довечера? Може би ще имаш повод да ми благодариш.
Моргоуз се разсмя и се предаде.
— Е, нека бъде както ти искаш. Щом държиш да се облека празнично, може пък сами да си направим пиршество. Сега сигурно ще се наложи в кухнята да изпекат меден сладкиш за твоя въображаем празник…
„В края на краищата си е дете“, помисли си тя. „Чуди се как да си изпроси сладкиш. Всъщност нали ми донесе къпини, може наистина да направим сладкиш“.
— Е, Гуидиън, да наредя ли да направят меден сладкиш за вечеря?
Той се обърна към нея. Моргоуз още не бе завързала връзките на роклята и погледът му се задържа за миг върху бялата кожа на гърдите й. „Не е чак такова дете“. После Гуидиън каза:
— Винаги се радвам на меден сладкиш, но няма да е зле, ако за вечеря изпечем и риба.