— Не и с празничните обувки — каза Моргоуз.
— Не, разбира се. Ще ходя бос — отвърна Гуидиън, развърза сандалите си и ги остави до огнището; издърпа туниката над колана си, така че тя се вдигна доста над коленете му, взе една здрава тояга и излезе, а Моргоуз се загледа смръщено подир него. Тъкмо това той никога не се съгласяваше да прави, каквото и да кажеше Агравейн. Какво му бе станало днес на това момче?
Лохлан се върна рано следобед. Беше хванал хубава риба, толкова голяма, че Моргоуз не успя да я повдигне. Тя загледа доволно улова — тази риба щеше да нахрани всички, които сядаха на трапезата, а щеше да остане и студено месо за три дни след това. Когато Гуидиън се върна, рибата вече бе почистена, ароматизирана с подправки и готова за печене. Гуидиън бе измил хубаво краката и ръцете си, беше се сресал старателно, и обу отново сандалите си, щом влезе в залата. Видя рибата, усмихна се и каза:
— Да, ще стане истински празник.
— Прегледа ли оградите, братко? — намеси се Агравейн, който тъкмо влизаше. Идваше от обора, където се бе занимавал с едно болно пони.
— Да, повечето са наред — отвърна Гуидиън, — но на самия връх на северните хълмове, където пасяхме овцете миналата есен, в оградата има голяма дупка — камъните са рухнали. Трябва да пратиш хора да я поправят, преди да дойде време отново да пратим там овце на паша. Да не говорим пък за кози — ще изчезнат веднага.
— Качил си се чак дотам съвсем самичък? — Моргоуз го загледа тревожно. — Да не си коза? Можеше да паднеш в някой процеп и да си счупиш крака, и никой нямаше да знае къде си! Колко пъти съм ти казвала да вземаш със себе си някое от пастирчетата, когато се качваш там!
— Имах си причини да отида сам — отвърна Гуидиън. Бе стиснал упорито устни. — Исках да видя нещо и го видях.
— Какво толкова ти е притрябвало, та си рискувал да се пребиеш и да лежиш с дни сред скалите? — сопна се Агравейн.
— Досега не съм падал нито веднъж — отвърна Гуидиън, — пък и да падна, то си е за мен. На теб какво ти става от това, че поемам рискове?
— Аз съм твой по-голям брат и управлявам този дом — каза Агравейн. — Длъжен си да ме уважаваш, или ще се наложи да ти набия това в главата!
— Няма да е зле да счупиш собствената си глава, дано влезе малко разум в нея, друг начин май няма — заяви Гуидиън оперено.
— Ах ти, отвратително малко…
— Хайде де, кажи го — извика Гуидиън, — подигравай се, че съм незаконно дете! Вярно, не знам името на баща си, но затова пък знам кой е твоят баща, и предпочитам собственото си положение!
Агравейн тръгна заканително към него, но Моргоуз стана бързо и дръпна Гуидиън зад себе си.
— Недей да тормозиш момчето, Агравейн.
— Но той винаги се крие зад полите ти, майко! Как тогава да го науча на послушание? — попита Агравейн.
— За тази работа е необходим мъж на място, а не такъв като теб — обади се Гуидиън и Моргоуз се стресна от горчивината в гласа му.
— Тихо, тихо, дете, не бива да говориш така с брат си — упрекна го тя, и Гуидиън каза:
— Съжалявам, Агравейн — не биваше да те нагрубявам, — усмихна се и вдигна към него красивите си очи с дълги тъмни мигли — беше въплъщение на разкаянието. Агравейн измърмори:
— Грижа се да не пострадаш, малък разбойнико — да не би да ми е все едно дали ще си потрошиш костите някъде? За какво си си набил в главата, че трябва да се изкатериш на скалите?
— Ами сам разбираш — отвърна Гуидиън — иначе нямаше да разбереш за онази дупка в оградата, щеше да пуснеш там овце и кози и всички да избягат нанякъде. А аз дори не късам дрехите си, като се катеря — никога не го правя. Така ли е, майко?
Моргоуз се позасмя. Така си беше. Гуидиън никога не й създаваше проблеми с дрехите. Имаше и такива момчета. Виж, Гарет бе друго нещо. Достатъчно бе само да облече някоя туника и тя веднага се измачкваше и за един час се покриваше с петна и мръсотия. А Гуидиън се бе изкатерил навръх скалите с новата си шафранена туника и тя изглеждаше тъй, сякаш току-що бе я взел от перачката. Гуидиън изгледа Агравейн, облечен в ежедневните си дрехи, и каза:
— Не можеш да седнеш на една маса с мама — тя е облечена в най-хубавите си дрехи. Иди да сложиш новата си туника, братко. Нали не искаш да седнеш на вечеря с тази дрипа, като някой селянин?
— Няма да допусна един млад негодник като теб да ми нарежда какво да правя — изръмжа Агравейн, но все пак тръгна към стаята си, а Гуидиън се усмихна доволно. После се обърна към Моргоуз:
— Трябва да ожениш Агравейн, майко. Все е в лошо настроение — като бик пролетно време, а освен това, като го ожениш, няма да ти се налага ти да му кърпиш дрехите и да тъчеш плат за нови.