Настана продължително мълчание. Ланселет се бе втренчил мрачно в сивите каменни плочи, с които бе покрит двора на замъка.
— Опитвах се отчаяно да обикна — опитвах едва ли не с всяка жена — да ми прости Бог, опитах и с теб, макар че бе отгледана от родната ми майка и посветена на Богинята. Но малко бяха жените, които можеха да ме развълнуват — и то бе винаги за кратко. Така стояха нещата, когато срещнах… нея.
Моргана бе благодарна, че той поне не произнесе името на Гуенхвифар. Ланселет продължи:
— От този миг нататък за мен никога не е имало друга жена. С нея винаги се чувствам истински мъж.
Моргана се намеси:
— Но тя е съпруга на Артур…
— Господи! — Ланселет удари с ръка стената. — Нима не знаеш, че това постоянно ме измъчва? Той е мой приятел — ако Гуенхвифар бе омъжена за който и да било друг мъж на тази земя, щях отдавна да съм я отвел в моите владения… Моргана видя, че той преглътна мъчително. — Не знам какво ще стане с нас. А пък Артур наистина трябва да има наследник. Съдбата на цяла Британия е по-важна от нашата любов. Но аз страдам, Моргана, страдам ужасно.
Очите му гледаха диво; за миг на Моргана й се стори, че погледът му става налудничав. Често след това си бе задавала въпроса: „Имаше ли нещо, което можех да кажа или сторя през онази нощ, а не го сторих?“
— Още утре — поде Ланселет, — ще помоля Артур да ме прати някъде с някоя непосилна задача — да унищожа дракона в земите на Пелинор, или да победя дивите северняци отвъд римската стена. Все ми е едно какво ще бъде, Моргана, стига да бъда далеч оттук…
В гласа му се прокрадна безкрайна тъга — тъга, която не може да бъде изплакана, и на Моргана й се прииска да го притисне към себе си, да го полюлее като малко дете и да го утеши.
— Да, наистина щях да убия Гауейн тази вечер, ако ти не беше ни спряла — продължи той. — При това той само се шегуваше, а сигурно би умрял от ужас, ако разбереше… — Ланселет отвърна поглед и прошепна: — Не зная дали това, което той каза, не е вярно. Би трябвало да отвлека Гуенхвифар и да заминем надалеч, преди по цял свят да се е разчуло, че обичам съпругата на своя крал, и въпреки това… Въпреки това мисля, че няма да събера сили да напусна Артур… Не бих се учудил, ако се окаже, че я обичам, защото само чрез нея мога да имам неговата близост.
Моргана протегна ръка към него. Искаше да го накара да замълчи. Имаше неща, които би предпочела никога да не узнае. Но Ланселет нищо не забеляза.
— Не, не, Моргана, трябва да кажа това някому, защото то ме убива — знаеш ли как се любих за първи път с кралицата? Обичах я отдавна, още от първия миг, когато я зърнах на Авалон, но бях убеден, че ще си умра с неосъществената си страст. През ум не ми минаваше, че мога да сторя такова нещо на Артур — та той ми е приятел! А тя… Никога недей да мислиш, че ме е изкушавала! Но… такава бе волята на Артур — промълви той. — Беше на Белтейн… — и сетне й разказа всичко.
Моргана стоеше вкаменена. В главата й се въртеше само едно: „Значи така е подействало заклинанието… О, по-добре Богинята да ме бе поразила с проказа, преди да се поддам на молбите на Гуенхвифар!“
— Но това не е всичко — продължаваше да шепне Ланселет. — Когато бяхме заедно в леглото… Никога, никога дотогава не беше ми се случвало — той преглътна отново, търсейки думите, които Моргана се надяваше да не чуе. — Аз… докоснах Артур, чуваш ли? Обичам Гуенхвифар, Господ ми е свидетел, обичам я, вярвай ми, но ако не беше жена на Артур, надали дори тя… — думите го задавиха и той не можа да довърши. Моргана продължаваше да стои напълно неподвижна, толкова ужасена от чутото, че не можеше да отвори уста. Нима това бе отмъщението на Богинята — тя, която обичаше така безнадеждно този мъж, да бъде осъдена да е довереница — нему и на жената, която той обичаше. Да бъде отдушник за всички негови тайни и страхове, които той не смееше да сподели с никого, на тъмните страсти, спотаени дълбоко в душата му?
— Ланселет, не бива да ми казваш тези неща — не на мен. Кажи ги на някой мъж — може би на Талиезин… Или на някой свещеник…
— Какво би могъл да знае един свещеник за тези неща? — попита той в отчаяние. — Струва ми се, че никой преди мен не е изживял такова страдание. Бог ми е свидетел, познавам добре желанията и страстите на мъжете — та те не говорят за нищо друго. Понякога споделят и по-необичайни желания, но никога, никога не съм чувал нещо толкова порочно и странно! Аз съм прокълнат — думите се изтръгнаха от него като вопъл. — Това е наказанието ми, защото пожелах съпругата на моя крал — да бъда така безнадеждно обвързан. Та дори Артур би ме мразил и презирал, ако знаеше! Той знае, че обичам Гуенхвифар, но другото — другото, което изпитах, не би могъл да разбере, а и Гуенхвифар… Кой знае дали и тя не би ме мразила и презирала… — той не можа да продължи.