Впереният в нея поглед на Утър също не напускаше съзнанието й. Беше я гледал така втренчено — не, не нея, а лунния камък на врата й. Дали Мерлин не му бе придал магическа сила, та Утър да се влюби в жената, която го носи?
„Длъжна ли съм да изпълня волята на Мерлин и Вивиан, длъжна ли съм безропотно да се отдам на Утър, както отидох при Горлоис?“ Тази мисъл я отвращаваше и все пак… напук на всичко още чувстваше докосването на Утър, силата на сивите му очи, вперени в нейните.
„Явно съм готова да повярвам, че Мерлин е омагьосал лунния камък, за да ми повлияе да се влюбя в Утър!“. Бяха стигнали до къщата, тя влезе вътре, свали си верижката с камъка от шията си и го пъхна в торбичката, която носеше вързана на колана си. „Ама че глупост“, продължи да си мисли Игрейн, „не вярвам на тези стари предания за любовни магии!“. Беше вече зряла жена, на деветнадесет години не безпомощно дете. Имаше си съпруг и дори може би носеше в утробата си желания от него син. Ако пък решеше да предпочете друг мъж пред съпруга си, да наруши брачната клетва и да се отдаде на непозволена любов, със сигурност щеше да си избере друг, а не този едър грубиян, рошав като саксонец, с лошите му северняшки маниери — нарушаваше хода на литургията, прекъсваше закуската на върховния владетел! Все едно да си хареса онзи страж на Горлоис, който я доведе дотук — той поне беше млад, с чисто, хубаво лице! Като че ли тя, добродетелната съпруга би допуснала до леглото си друг мъж освен законния си съпруг!
Е, дори да го стореше, това нямаше да е Утър. Сигурно щеше да е по-лошо отколкото с Горлоис, какъвто беше огромен и несръчен — нищо, че очите му са като морето, а ръцете му — силни и нежни…
Игрейн изруга тихо, извади хурка и вретено от багажа си и седна да преде. Какво ставаше с нея — седи тук и мечтае за Утър, сякаш наистина има намерение да изпълни желанието на Вивиан! Дали Утър наистина щеше да стане крал?
Беше видяла как я гледа. Но Горлоис каза, че е развратник. Дали гледа и други жени по този начин? Ако смята да се отдава на размисъл, по-добре да мисли разумно — например как се чувства Моргана без майка си и дали икономката надзирава достатъчно строго Моргоуз, за да не почне да кокетничи с войниците, оставени да охраняват крепостта. Виж, Моргоуз би отдала девствеността си на първия хубав мъж, когото срещне, без да помисли за такива неща като чест и приличие. Игрейн се надяваше отец Колумба добре да я нахока.
„Но нали родната ми майка сама избираше мъжете, които да станат бащи на децата й, а тя беше върховна жрица на Свещения остров! Същото прави и Вивиан!“ Игрейн отново отпусна вретеното в скута си и се замисли за пророчеството на Вивиан, че детето, което тя самата ще роди от Утър, ще бъде този велик крал, който ще изцели страната и ще установи мир между враждуващите народи. Съдейки по това, което чу тази сутрин на кралската трапеза, трябваше още доста да почакат такъв крал.
Обезкуражена, Игрейн отново взе вретеното. Британия имаше нужда от такъв крал сега, а не когато някакво незаченато още дете щеше да възмъжее достатъчно, за да вземе короната. Мерлин се беше побъркал от старите легенди — какво беше разказвал един от кралските приближени — май беше Екториус, за Магнус Велики, големият войн, напуснал Британия в търсене на императорска корона? Каква лудост беше да се мисли, че детето, което тя би родила от Утър, ще е прероденият Магнус!
По-късно същия ден Игрейн чу камбанен звън, а малко след това Горлоис се завърна. Изглеждаше тъжен и потиснат.
— Амброзиус почина преди малко — каза той на Игрейн. — Камбаната звъни, за да извести за смъртта му.
Игрейн прочете по лицето му колко силна е неговата скръб и се опита да го успокои.
— Той беше вече стар — каза тя — и хората го обичаха. За първи път го видях едва днес, но веднага ми стана ясно, че бе такъв човек, когото хората обичат и следват с готовност. Горлоис въздъхна тежко.
— Така е. Но няма кой да го наследи. Той ни напусна и ние останахме без водач. Обичах го, Игрейн, и се измъчвах, като го виждах как страда. Ако той имаше достоен наследник, бих се радвал, че мъките му са свършили. Но какво ще стане с нас сега?
Малко по-късно той я помоли да извади най-хубавите му дрехи.
— Привечер ще се отслужи заупокойна литургия и аз трябва да присъствам. Ти също, Игрейн. Ще можеш ли да се облечеш без прислужничка, или да помоля нашия домакин да ти прати някое момиче?
— Ще се справя сама. — Игрейн се зае да облича другата рокля, която бе взела със себе си — от фино тъкана вълна, с бродерии по полата и ръкавите. После вплете копринени панделки в косите си. Хапна малко хляб и сирене. Горлоис отказа да яде и заяви, че сега, когато душата на господаря му е изправена пред Божия съд, той ще се отдаде на строг пост и молитва, докато Амброзиус не бъде погребан.