— С твое позволение, господарю — капитанът на конницата развърза пищното си наметало и внимателно покри посечения труп на майка си.
Сега, когато тялото на Вивиан бе покрито, Артур сякаш можеше да диша по-леко. Само Моргана продължаваше да гледа втренчено безжизнената купчина, покрита с кървавочервения плащ на Ланселет.
„Кръв. Кръв по трона на краля. Кръв по огнището…“ Стори й се, че чува воплите на Рейвън.
Артур каза тихо:
— Погрижете се за лейди Моргана, може да припадне.
Нечии ръце внимателно я сложиха да седне, поднесоха чаша вино до устните й. Моргана понечи да отблъсне чашата, но й се стори, че чува гласа на Вивиан: „Изпий го. Една жрица не бива да губи контрол над силата и волята си“. Тя отпи покорно, заслушана в строгия, суров глас на Артур.
— Каквито и да са подбудите ти, Балин, не искам да чувам и дума повече. Чух достатъчно. В моите очи ти си или луд, или хладнокръвен убиец. Каквото и да кажеш, нищо не може да промени истината — ти уби леля ми и извади оръжие пред очите на своя крал навръх Петдесетница. Все пак няма да допусна да те убият още тук. Ланселет, прибери меча си.
Ланселет прибра меча си в ножницата.
— Ще сторя, както заповядваш, господарю. Но ако не накажеш убиеца, ще те помоля за позволение да напусна твоя двор.
— О, можеш да бъдеш сигурен, че ще го накажа — отвърна мрачно Артур. — Балин, останал ли ти е достатъчно разум, за да ме изслушаш? Чуй тогава присъдата си: прокуден си завинаги от този двор. Тялото на Езерната дама ще бъде сложено на носилка и ти ще го съпроводиш оттук до Гластънбъри. Там ще разкажеш историята си на архиепископа и ще сториш това, което той ти наложи за покаяние. Ти говориш за Христос, нашия Бог, но никой християнски крал няма да позволи друг да раздава правосъдие пред собствения му трон. Чуваш ли какво ти казах, Балин? Ти не си вече рицар от нашето братство.
Балин сведе глава. Ланселет беше му счупил носа и от устата му протече кръв, когато проговори през изпотрошените си зъби:
— Чувам, кралю. Ще отида.
Той продължи да стои с наведена глава. Артур повика слугите.
— Моля ви, доведете хора да отнесат тялото на нещастницата… Моргана изтича напред и коленичи до тялото на Вивиан.
— Господарю, позволи аз да приготвя тялото за погребение… — и преглътна сълзите си. Не, това не беше Вивиан — това безжизнено тяло, сгърчената ръка, която още стискаше сърпа на Авалон. Моргана вдигна малкия нож, целуна го и го закачи на колана си. Него нямаше да загуби никога.
„Велика майко, знаех, знаех, че никога няма да се върнем двете на Авалон…“ Не искаше да плаче. Усети, че Ланселет е близо до нея. Той промърмори:
— Слава на Бога, че Балан не е в залата — да загубя и майка си, и брат си заради един момент на лудост — това не бих могъл да понеса! Но ако Балан беше тук, може би щеше да предотврати това! Има ли Бог, има ли милост?
Сърцето я заболя, като чу страданието в гласа му. Да, той бе се боял от майка си, дори беше я мразил, но не бе престанал да я обожава като въплъщение на Богинята. Нещо в нея я караше да го прегърне, да се опита да го утеши, да го остави да се наплаче. Но същевременно изпитваше и гняв — той се бе отрекъл от майка си, как смееше да я оплаква сега?
До тях бе коленичил Талиезин. Той проговори със слабия си старчески глас:
— Нека ви помогна, деца. Това е мое право…
Моргана и Ланселет отстъпиха, а той сведе глава и зашепна една древна молитва, за да помогне на Вивиан по пътя към отвъдното. Артур стана от трона си.
— Днес никой няма да празнува повече. Това нещастие помрачи празника. Тези от вас, които са още гладни, нека се нахранят и да си отидат, без да вдигат шум.
Той се запъти бавно към мястото, където лежеше тялото. Постави нежно ръка на рамото на Моргана; тя го усети, въпреки че бе изтръпнала от мъка. Чуваше как останалите гости излизат мълком от залата, един по един. Тогава, през шумоленето на рокли и плащове, зазвъняха тихо струните на арфа — само една арфа в Британия можеше да звучи така. И ледът, сковал сърцето на Моргана, се разтопи, и тя плака, докато Кевин свиреше погребалната песен за Дамата на езерото. Под тези звуци тялото на Вивиан, велика жрица на Авалон, беше изнесено от тронната зала на Камелот. Моргана вървеше редом с носилката. На излизане се обърна още веднъж и обгърна с поглед голямата зала, Кръглата маса, и самотната, приведена фигура на Артур, застанал прав до арфиста. И тогава си каза, потънала в скръб и отчаяние: „Вивиан така и не предаде на Артур молбата на Авалон. Това вече е дворът на един християнски крал, и никой вече не би могъл да го промени. Как би се радвала Гуенхвифар, ако знаеше!“