— Моргана, Моргана, горкото ми момиче! — Кевин протегна към мен ръце — тези осакатени ръце, които толкова често бяха милвали тялото ми. — Аз също я обичах много, повярвай ми! Но тя е мъртва. Вивиан беше велика жена и даде живота си за благото на тази земя — нима мислиш, че за нея би имало значение къде ще почива тленната й обвивка? Тя отиде да срещне това, което я очаква отвъд смъртта, и доколкото я познавам, я очаква само добро. Нима мислиш, че на нея ще й се зловиди, ако тялото й намери покой там, където ще продължи да служи на тези цели, на които тя посвети целия си земен живот — та кралската справедливост да триумфира над всяко зло, което дръзне да надигне глава в тази страна?
Неговият богат, мелодичен глас ме милваше. Беше така красноречив, че за миг се поколебах. Вивиан я нямаше вече — всъщност само християните отдаваха голямо значение на това дали земята, в която погребват мъртвите, е осветена или не, като че ли цялата земя не бе всъщност гръдта на Великата майка и следователно — свещена. Така ми се искаше да падна в прегръдките му и да си поплача за единствената истинска майка, която бях имала, за рухналите си надежди, че ще се върна на Авалон редом с нея, да поплача за всичко, което изгубих, за разбития си живот…
Но в този миг той каза нещо, което ме накара да изтръпна от ужас.
— Вивиан беше стара — каза Кевин, — и напоследък живееше само на Авалон, далеч от реалния свят. А аз живях през това време рамо до рамо с Артур — в този свят, където се вземат истинските решения, където се печелят битките. Изслушай ме, скъпа моя Моргана. Късно е да искаме от Артур да спазва дословно клетвата си пред Авалон. Времето тече и звукът на църковните камбани се разнася над цялата тази земя. Хората приеха това. Кои сме ние, та да знаем дали всъщност това не е волята на Боговете? Независимо дали ни харесва или не, мила моя, това е християнска страна и ние, които почитаме паметта на Вивиан, няма да постъпим добре, ако разгласим, че тя е дошла от Камелот, за да иска от Артур невъзможни неща.
— Невъзможни ли? — изтръгнах ръката си от неговата. — Как смееш?!
— Моргана, трябва да се вслушваш в гласа на разума…
— Никакъв разум няма тук! Това е предателство! Ако Талиезин чуе какво говориш…
— Говоря така, както говори сам той — каза меко Кевин. — Вивиан не доживя да разруши със собствените си ръце това, което сама бе изградила — една страна, която живее в мир, пък била тя с християнска или друидска вяра. Волята на Богинята е една за всички, каквито и имена да й измислят хората. Откъде знаеш, че самата Богиня не е повелила Вивиан да загине, преди да посее отново зърното на раздора в Британия? Казвам ти, не желая нашата земя отново да бъде разкъсана от междуособици! Ако Балин не беше убил Вивиан, кълна се, аз лично щях да се противопоставя на исканията й, а съм убеден, че и Талиезин щеше да стори същото.
— Как смееш да говориш от негово име?
— Сам Талиезин ми предаде титлата Мерлин Британски — каза Кевин, — а щом е тъй, би трябвало да ми е дал и правото да говоря от негово име, когато той няма тази възможност.
— Остава само и да се покръстиш! Къде са ти разпятието и броеницата? Гласът му прозвуча толкова нежно, че едва не заплаках отново.
— Наистина ли мислиш, че дори да се покръстя, това би имало толкова голямо значение, Моргана?
Паднах пред него на колене, както бях направила точно преди една година, и притиснах ръката му към гърдите си.
— Кевин, аз те обичах. В името на любовта ни те моля — остани верен на Авалон и на паметта на Вивиан! Тръгни с мен още тази нощ. Не допускай тази подигравка с покойницата! Нека заедно я съпроводим до Авалон, където Повелителката на езерото ще намери покой редом с другите жрици на Богинята…
Той се наведе към мен. Чувствах тревожната нежност, която струеше от пръстите му.
— Не мога, Моргана. Любима, не можеш ли да се успокоиш и да разбереш смисъла на думите ми?
Изправих се рязко, изтръгвайки се от ръцете му. Вдигнах нагоре ръце и призовах силата на Богинята. Чух собствения си глас, вибриращ от властта, дадена на жриците.
— Кевин! В името на Тази, която те дари с мъжество, ти налагам да се подчиниш! Ти дължиш вярност не на Артур, не и на Британия, а единствено на Богинята, пред която си се клел! Заповядвам ти да напуснеш това място! Тръгни с мен и тялото на покойната към Авалон!
Видях как в мрака около мен засиява ореолът на Богинята; за миг Кевин коленичи, треперещ, и беше готов да се подчини. Но тъкмо тогава нещо прекоси съзнанието ми — не зная точно какво, може би мисълта, че не съм достойна, че нямам право да заповядвам… Бях се отрекла от Авалон, какво право имах тогава да заповядвам на самия Мерлин Британски? Вълшебството изчезна; Кевин направи рязък жест и се изправи с мъка на крака.