— Чудно ми е, че тъкмо ти говориш така — каза Моргана. — Като чувам постоянните ти венцехваления по адрес на братовчед ми Ланселет, винаги съм предполагала, че според теб съвършеният рицар трябва да е задължително красив и да умее да се държи изискано с дамите.
На Гуенхвифар не й се искаше да се кара с Моргана.
— Хайде, хайде, сестро, няма да отречеш, че много обичам Гауейн, а той винаги си е бил груб северняк, който само настъпва дамите и не може да обели две думи пред тях. Кой знае, може би Мелеагрант също има златно сърце в груба обвивка. Затова и тръгвам за Летните земи — за да преценя сама.
И тъй, на следната утрин Гуенхвифар потегли за Летните земи. Свитата й се състоеше от шестима рицари, Екториус, едноръкият ветеран сър Лукън, прислужницата й, и един деветгодишен паж. Не бе се връщала в бащиния си дом, откак преди много години Игрейн я отведе оттам, за да стане съпруга на Артур. Пътят не беше много дълъг — слизаха в продължение на няколко левги надолу от хълмовете и стигнаха до бреговете на езерото. Беше топло и водата се бе отдръпнала от бреговете, оставяйки открити големи ивици мочурлива земя. По нея растеше сочна, зелена трева — затова хората водеха тук стадата си на паша. Глухарчета, иглики и жълтурчета пъстрееха из поляните. Две ладии чакаха на брега, окичени с бащините й знамена. Това й се стори арогантно — Мелеагрант нямаше право да ги издига без разрешение, но в края на краищата човекът може би искрено си вярваше, че е наследник на Леодегранс. А може пък и да беше прав — може би баща й бе скрил истината.
Колко години изминаха, откак тя стъпи на тези брегове, на път за Керлиън — Колко млада и невинна беше тогава! Ланселет яздеше редом с нея, но съдбата бе отредила тя да бъде жена на Артур. Бог знаеше колко много се бе старала да му бъде добра съпруга — но Бог не я дари с деца. Докато стоеше, загледана в чакащите я ладии, отново я обзе отчаяние. Вярно, можеше да е родила трима, или петима, или дори седмина сина на мъжа си, и всички можеха да загинат — в някоя чумна епидемия, или от едра шарка, или скарлатина… Да, такива неща се случваха. Собствената й майка бе родила четири момчета, а нито едно от тях не доживя и петгодишна възраст. Синът на Алиенор, мащехата й, умря заедно с нея от треска. А пък Моргана… Моргана бе родила син на злия езически Бог, почитан от магьосниците, и това момче си бе живо и здраво, доколкото й бе известно. А тя, вярващата християнка, не можа да роди живо дете, и скоро вече нямаше да може и да се надява.
Самият Мелеагрант бе застанал на стълбичката. Той се поклони и я приветства като своя сестра. После я покани да се качи на по-малката ладия — тази, с която щеше да пътува и самият той. Засуети се около нея, постла й килимче да седне, после гребците насочиха ладиите навътре в езерото. Водата бе плитка и навсякъде имаше много водорасли — цялата тази част от езерото понякога пресъхваше напълно. Мелеагрант седеше до нея. Внезапно, съвсем изненадващо, гърлото на Гуенхвифар се сви от познат пристъп на паника; стомахът й се обърна и тя се уплаши да не повърне. Хвана се с две ръце за седалката. Стори й се, че Мелеагрант седи прекалено близо до нея; отдръпна се, доколкото седалката го позволяваше. Щеше да се чувства по-спокойна, ако Екториус беше в същата ладия. Спокойното му, бащинско държание винаги й вдъхваше увереност. Загледа голямата брадва, която Мелеагрант носеше окачена на колана си — беше същата като онази, която той остави до трона, брадвата, с която Балин уби Вивиан… Мелеагрант се наведе към нея и тя усети, че от дъха му й се повдига. Той каза:
— Зле ли ти е, сестро? Не може да е от люлеенето на лодката, водата е съвсем спокойна…
Тя отново се отдръпна. Отчаяно се опитваше да не се поддаде на паниката. Беше съвсем сама с него, като изключим двама старци, тук, насред езерото — надлъж и нашир наоколо не се виждаше нищо, освен вода и тръстики — чак до хоризонта. За какво й беше да идва? Защо не си остана у дома, в оградената с каменни стени градина на Камелот? Тук, под изцъкленото небе, не можеше да се чувства сигурна — прилоша й, беше съвсем сама, нямаше на кого да разчита…
— Скоро ще стигнем брега — проговори Мелеагрант. — Ако искаш да си починеш, преди да поговорим, сестро, наредил съм да приготвят за теб стаите на покойната кралица…
Дъното на ладията опря в пясъка. Старата пътечка бе все същата, забеляза Гуенхвифар — виеше се нагоре към замъка. Ето и старата стена — на нея бе седяла през онзи далечен ден, когато гледаше как Ланселет тича сред конете. Почувства се объркана — стори й се, че това се бе случило едва ли не вчера. Като че ли бе все същото плахо младо момиче. Пресегна се, без някой да я забележи, и крадешком докосна каменната стена. Усетила якостта на камъка, почувства изведнъж облекчение, и влезе през портите сравнително спокойна.