Часовете се влачеха едва-едва. Наложи й се да се примири с две неща — първо, че няма да успее да се измъкне от стаята със собствени усилия и второ, че няма надежда да привлече вниманието на някой, който би й помогнал да излезе оттук. Хората от свитата й бяха изчезнали — сигурно пленени или дори избити. Тъй или иначе, явно не бяха в състояние да й се притекат на помощ. Прислужницата и пажът й най-вероятно бяха също мъртви или в ръцете на похитителите. Тя беше съвсем сама, в ръцете на този човек, който сигурно щеше да я държи като заложница, за да успее да наложи желанията си на Артур.
Все още се надяваше, че поне няма да посегне на нея. Както бе казала на Моргана, всички негови претенции към трона се основаваха на твърдението, че е единствен жив син на баща си — копеле, но все пак от кралска кръв. Но Въпреки това мисълта за огромното му тяло и хищната му усмивка я караше да изтръпва от ужас — той бе напълно способен да й причини болка, за да я принуди да го признае за крал на страната.
Денят клонеше към своя край; слънчевите лъчи бяха преминали бавно от единия към другия ъгъл на стаята и вече започваше да се смрачава. Гуенхвифар прекоси голямата спалня на Алиенор и влезе в малкото помещение зад нея — нейната собствена моминска спалня. На времето, когато майка й бе още жива, тя обитаваше голямата стая. Тясната стаичка, не много по-широка от килер, й се стори успокояващо уютна; имаше чувството, че тук никой не може да й причини зло. Нямаше значение, че и тя бе мръсна и миришеше на застояло, а сламеникът бе мухлясал. Гуенхвифар се пъхна в леглото и се уви в наметката си. След малко стана, отиде в голямата спалня и се опита да избута раклата на Алиенор така, че да залости с нея вратата. Все повече я обземаше страх от Мелеагрант, а още повече се боеше от грубияните от свитата му.
Не, той не би им позволил да й причинят нещо лошо — та нали, ако й се случеше нещо, той не би могъл да преговаря с Артур? „Артур ще го убие“, казваше си Гуенхвифар, „ще го убие, ако ме оскърби или посмее да ме докосне“.
Но веднага си задаваше мъчителния въпрос — толкова ли щеше да го е грижа за нея? Да, през всички тези години той винаги бе мил с нея, бе се държал като любящ съпруг и я уважаваше дълбоко, но може би нямаше да преживява толкова тежко раздялата с една съпруга, която се оказа неспособна да го дари с дете — при това влюбена в друг мъж, толкова влюбена, че не съумяваше да скрие чувствата си от него.
„Ако бях на мястото на Артур, може би нямаше да предприема нищо срещу Мелеагрант; току-виж му казал, че след като ме е отвлякъл, може да си ме задържи — и без това няма никаква полза от мен“.
Но какво искаше Мелеагрант всъщност? Ако тя, Гуенхвифар, умреше, нямаше да остане никой, който би могъл да претендира за трона в Летните земи — вярно, от сестрите й бяха останали няколко малки племенници и племеннички, но те живееха далеч и най-вероятно не бяха и чували за тези земи и те не ги интересуваха. Може би просто бе решил да я убие или да я остави да умре от глад. Нощта сякаш нямаше край. По едно време Гуенхвифар чу движение на конници из обора под прозореца й. Надникна, но видя само слабия отблясък на няколко факли, и въпреки че се развика и продължи да вика до прегракване, никой не вдигна очи нагоре и не даде и най-малък признак да я е видял.
По-късно през нощта, когато се бе унесла в неспокоен, изпълнен с кошмари сън, тя се стресна, защото бе й се счуло, че Моргана я вика. Седна в мръсната слама на леглото и се втренчи в непрогледния мрак. Не, така й се бе сторило. Бе все така сама.
„Моргана, Моргана, ако можеш да видиш къде съм с помощта на магиите си, кажи на моя господар, когато се прибере, че Мелеагрант е измамник, че съм попаднала в капан…“ Сетне се замисли — дали Бог нямаше да се гневи, че тя призовава магьосницата Моргана да й помогне? Започна да се моли тихичко, докато монотонният звук на собствения й глас я унесе и тя отново заспа.
Този път спа тежко и непробудно, без сънища. Когато се събуди, устата й бе пресъхнала и тя установи, че навън грее слънце. Все още беше затворница в това празно и мръсно помещение. Беше гладна и жадна, все така й се повдигаше от миризмата — към мириса на гнило се добавяше и миризмата от единия ъгъл на стаята, която бе принудена да ползва за нужник. Колко ли щяха да я държат тук? Така мина сутринта, и Гуенхвифар вече губеше сили и смелост дори за молитва.