— Не се дърпай така, проклета да си! — изкрещя той, докато цялото му тяло се движеше на тласъци върху нейното. Тя извика от болка и той я удари отново. Тогава Гуенхвифар престана да се съпротивлява и го остави, хлипайки, да върши с нея каквото пожелае. Стори й се, че това ще продължава вечно, но най-сетне усети последния тласък и конвулсията, които й причиниха силна болка. Той се претърколи встрани от нея, и тя си пое мъчително дъх. После трескаво засъбира остатъците от дрехи върху себе си. Той се изправи и заоправя колана си.
— Няма ли да ме пуснеш да си вървя? — замоли се тя. — Обещавам ти… Обещавам…
Той се захили жестоко.
— За какво ми е да те пускам? Не, не, тук ще си останеш. Имаш ли нужда от нещо? Искаш ли нова рокля на мястото на скъсаната?
Гуенхвифар се беше изправила и плачеше — изтощена, отвратена и изгаряща от срам. Най-накрая проговори с треперлив глас:
— Може ли — някой да ми донесе малко вода и нещо за хапване? И… — тя заплака още по-отчаяно от унижение — нощно гърне?
— Както заповяда господарката — каза подигравателно Мелеагрант и излезе, като заключи вратата след себе си.
Малко по-късно дойде една гърбава старица и й донесе няколко мазни къса печено месо и парче ечемичен хляб, както и кани с вода и бира. Донесе и завивки, и нощно гърне.
Гуенхвифар каза:
— Ако се съгласиш да занесеш вест от мен на господаря Артур, ще ти подаря това… — и тя свали златния гребен от косите си. Лицето на старицата светна при вида на златото, но тя отвърна бързо поглед от гребена, явно уплашена, и излезе забързано от стаята. Гуенхвифар отново избухна в плач.
След време се поуспокои, хапна и пи няколко глътки, а после се опита да се поизмие. Все така й се повдигаше, и цялото тяло я болеше, но най-ужасно от всичко бе чувството, че е позорно, непоправимо омърсена.
Дали бе вярно това, което каза Мелеагрант — че Артур не би я прибрал обратно, след като е осквернена така? Нищо чудно… Та дори самата тя, ако бе мъж, не би взела нищо, което е ползвано от Мелеагрант.
Но това не бе честно: нали тя самата не бе сторила нищо нередно, бе станала жертва на примамка, бяха я излъгали, подмамили в капан, този човек бе злоупотребил с тялото й против нейната воля…
„Но аз не заслужавам по-добро… Аз съм невярна съпруга, обичам другиго…“ Призля й от срам и чувство за вина. Но след време започна да разсъждава по-спокойно и се опита да прецени истинското си положение.
Намираше се в замъка на Мелеагрант — в замъка на покойния си баща — пленена и изнасилена, и Мелеагрант бе огласил намерението си да управлява този остров с правото на мъж, делил леглото с нея. Не й се вярваше Артур да допусне това — каквото и да си мислеше за нея самата, честта му на британски самодържец налагаше да потегли срещу Мелеагрант. Да, нямаше да бъде лесно да се водят войски срещу островно кралство, но пък надали бе съвсем невъзможно. Не й бе известно що за воин е Мелеагрант — освен, помисли си тя с внезапен проблясък на горчив хумор, срещу безпомощни жени — тогава умееше да налага подчинение. Но надали би могъл да се справи с краля, обърнал саксонците в позорно бягство при Маунт Бадон.
Ако Артур победеше Мелеагрант, тя трябваше да се изправи очи в очи с него и да му разкаже какво й се бе случило. Стори й се по-лесно просто да се самоубие. Каквото и да станеше, тя не можеше да си представи, че ще застане пред Артур и ще му обясни как е постъпил с нея Мелеагрант…
„Трябваше да се съпротивлявам по-силно; в битките Артур нерядко е заставал лице в лице със смъртта, дори веднъж го раниха толкова зле, че беше на легло половин година, а пък аз… Аз се уплаших от няколко шамара…“ Де да познаваше магиите на Моргана — искаше й се да може да превърне Мелеагрант в свиня! Но Моргана никога не би се оставила да я пленят — щеше да предусети капана; а сигурно би използвала и малката си кама — дори да не го убие, един такъв нож може да го накара да изгуби желание да насилва жени — или даже способността да го прави!
Тя яде и пи, колкото можа, изми се и поизчетка мръсната си рокля.
Отново се свечеряваше. Гуенхвифар не можеше да се надява, че отсъствието й би направило толкова скоро впечатление някому. Надали някой щеше да дойде, за да я прибере, преди самият Мелеагрант да започне да се хвали, че е преспал с дъщерята на крал Леодегранс. Бе дошла по своя воля, придружена от рицари — както беше редно. Трябваше първо Артур да се върне от южното крайбрежие, а дори след това да изминат десетина дни — едва тогава, не се ли върнеше в уреченото време, щяха да започнат да подозират, че нещо не е наред.