„Моргана, защо не те послушах? Ти ме предупреди, че той е злодей…“ За миг й се стори, че вижда пред себе си бледото, безстрастно лице на Моргана — тя гледаше спокойно и леко подигравателно — видя я толкова ясно, че започна да трие очите си; нима Моргана й се присмива? Не, явно бе игра на сенките — образът бе изчезнал.
„Да можеше тя наистина да ме открие тук с магиите си… Би могла да прати някого… Не, няма да го стори. Тя ме мрази и сигурно ще се зарадва на бедата, която ме е сполетяла…“ И тогава си припомни — да, Моргана обичаше да се присмива, но никой не можеше да проявява по-голямо състрадание от нея към човек, изпаднал в истинска беда. Та нали Моргана се грижеше за нея, когато пометна; нали, въпреки нежеланието си, склони да й помогне с онова заклинание? Може би все пак Моргана не я мразеше. Може би постоянните й насмешки бяха защита срещу гордостта на самата Гуенхвифар, срещу презрението й към вълшебниците от Авалон.
Очертанията на мебелите в стаята започнаха да се губят в здрача. Трябваше да се сети навреме и да помоли да й донесат някакъв светилник. А сега й предстоеше втора нощ като затворница, възможно бе и Мелеагрант да се върне… Само мисълта накара стомаха й да се обърне от ужас. Все още цялото тяло я болеше от неговото насилие, устните й бяха подпухнали, раменете й бяха целите в синини — тя предполагаше, че и лицето и е насинено, макар че нямаше къде да го види. И въпреки че когато бе сама, разсъждаваше почти спокойно как да се справи с него и дори да го прогони от стаята, дълбоко в себе си таеше съзнанието, че докосне ли я той отново, тя ще се парализира от ужас и ще го остави отново да постъпва с нея, както желае — само за да избегне нови удари. Страхуваше се, ужасно се страхуваше, че той отново може да започне да я бие…
Как би могъл Артур да й прости това — че се предаде като страхливка, че дори не се наложи да я пребият истински, за да се подчини? Как можа да се уплаши от няколко шамара… Би ли я взел Артур отново на трона до себе си, като кралица, би ли продължил да я обича и уважава сега, след като бе позволила на друг мъж да злоупотреби с тялото й?
Но той нямаше нищо против, когато тя и Ланселет… дори спомогна за това… Ако то беше грях, той не бе изцяло неин, нали стори това, което искаше законният й съпруг…
Да, но все пак Ланселет му бе роднина и най-близък приятел…
Долу, на двора, изведнъж избухна някаква суматоха. Гуенхвифар отиде до прозореца и се опита да надникне, но успя да види само обора и мучащата крава в него. Отнякъде се носеха силни шумове — викове, крясъци и звън на оръжия, но тя не виждаше нищо, а и самите звуци бяха приглушени от стените и стълбите. Може би просто грубияните от свитата на Мелеагрант бяха подхванали някаква разпра и се бяха сбили в двора, а може би — да пази Бог! — може, и да избиваха свитата й! Опита се да извие врат колкото й бе възможно, за да види нещо повече, но се оказа невъзможно.
Сега се чу шум и пред вратата. Тя се отвори със замах и в стаята влетя Мелеагрант с гол меч в ръка. Той го насочи към Гуенхвифар, която бе скочила тревожно на крака.
— Влизай във вътрешната стая — нареди той. — Нито звук, лейди, за да не стане по-лошо!
„Нима това означава, че някой е дошъл да ме спаси?“ По всичко личеше, че Мелеагрант е в отчаяно положение, но той надали би й казал какво става в действителност. Гуенхвифар заотстъпва бавно към малката стаичка. Той я последва стиснал меча и Гуенхвифар се присви — цялото й тяло се напрегна в очакване на удара… Дали щеше да я убие сега, или щеше да я задържи като заложник, та да откупи с нея свободата си?
Така и не разбра какви бяха плановете му. Изведнъж главата му се разцепи и опръска всичко наоколо с кръв и мозък; тялото му се свлече мъчително бавно на пода. Гуенхвифар също започна да се свлича полуприпаднала, но преди да рухне съвсем, се озова в прегръдките на Ланселет.
— Лейди, кралице моя… О, любима! — той я притискаше с все сили към себе си и Гуенхвифар почувства, макар и почти в несвяст, че покрива лицето й с целувки. Тя не се възпротиви — всичко бе като насън. Мелеагрант лежеше в локва от собствената си кръв на пода. Мечът му също лежеше там, където го беше изпуснал. Наложи се Ланселет да я пренесе през тялото му, преди да може да я остави да стъпи на пода.
— Как… как разбра? — заекна тя.
— Моргана — отвърна той сурово. — Когато се върнах в Камелот, Моргана веднага ми каза, че се опитала да те убеди да ме изчакаш. Беше сигурна, че си попаднала в капан. Веднага се метнах на коня и тръгнах след теб с половин дузина рицари. Намерих хората от свитата ти вързани и със запушени устни в горите тук наблизо — щом ги развързах и ги освободих, задачата ми стана съвсем лека. Той несъмнено се е чувствал в безопасност. — Ланселет се отдръпна от нея достатъчно, за да забележи синините по лицето и тялото й, разкъсаната рокля и подутата, разранена уста. Докосна устните й с треперещи пръсти и каза: