— Сега съжалявам, че го убих веднага. Трябваше да го накарам да страда така, както си страдала ти. Любов моя, горката ми любима, как се е отнесъл с теб…
— Ти не знаеш… — прошепна тя, — не знаеш… — и отново се разрида, вкопчена в него. — Ти дойде, наистина дойде! Мислех, че никой няма да дойде, че никой няма да има нужда от мен, че никой няма да иска дори да ме докосне — защото съм опозорена…
Той продължаваше да я държи в ръцете си и да я обсипва с целувки в отчаян пристъп на нежност.
— Опозорена? Ти? Не, позорът е за него и той си получи заслуженото… — пошепна Ланселет между две целувки. — Страхувах се да не съм те загубил завинаги, той можеше и да те убие, но Моргана каза, че си жива…
Дори в такъв момент Гуенхвифар не можа да не изпита страх и неприязън. Нима Моргана знаеше, че тя е била унизена, изнасилена? О, Господи, точно Моргана не трябваше да знае!
— А сър Екториус? Сър Лукън…
— Лукън е добре; Екториус не е вече млад и е преживял сериозно сътресение, но няма причини да мислим, че няма да се оправи — отговори Ланселет. — Трябва да слезеш долу, любима, за да се убедят сами, че кралицата им е жива.
Гуенхвифар погледна разкъсаната си рокля и докосна колебливо насиненото си лице. После каза с пресекващ глас:
— Не може ли първо малко да се пооправя? Не искам да ме видят… — и не можа да продължи.
Ланселет се поколеба, сетне кимна.
— Да, нека не знаят какво ти е причинил. По-добре ще бъде така. Качих се тук сам, защото знаех, че ще мога да се справя с Мелеагрант. Останалите чакат долу. Ще разгледам останалите стаи — такъв като него все ще е държал някаква жена в замъка.
Той излезе от стаята и Гуенхвифар почувства, че не може да понесе дори за миг да не е пред очите й. Тя се отдръпна от трупа на Мелеагрант, който лежеше в нозете й, хвърляйки му безразличен поглед — сякаш бе труп на вълк, убит от овчари. Дори не изпита неприятно чувства при вида на кръвта.
Ланселет се върна почти веднага.
— Оттатък, в една по-чиста стая има ракли с всякакви дрехи. Мисля, че е била спалня на стария крал. Има дори огледало.
Когато той я заведе там, Гуенхвифар забеляза, че подът на стаята бе преметен, а сламеникът на голямото легло бе със скоро сменен с чист пълнеж. Имаше чаршафи и завивки, и дебели кожи за по-студено време — не бяха прекалено чисти, но не бяха и отвратителни. Позна една от старите резбовани ракли и в нея откри три рокли — едната бе принадлежала някога на Алиенор, а другите две очевидно бяха шити за по-висока жена. Гуенхвифар усети, че очите й се насълзяват, и си каза: „Били са на майка ми. Чудно как баща ми не ги е дал на Алиенор“. После й мина през ума, че всъщност не го е познавала добре, никога не е знаела що за човек е — на времето той беше за нея просто баща й и нищо повече. Това така я натъжи, че насмалко не се разплака отново.
— Ще облека тази — каза тя и се засмя безсилно. — Ако, разбира се, успея да се справя без прислужница…
Ланселет докосна нежно лицето й.
— Аз ще ти помогна да се облечеш, кралице моя — и той се зае да й помага, докато тя сваляше роклята си. Изведнъж лицето му се сгърчи и той я вдигна на ръце, така, както си беше още необлечена.
— Като си помисля само за… онова животно, като си помисля, че се е докосвал до теб… — промълви той с приглушен глас, притиснал лице в гърдите й, — а аз, който те обичам толкова отдавна, все още нямам смелост…
Ето докъде я доведе цялата й вярност и добросъвестност; Бог я възнагради за това, че се отрече от любовта си, че се стремеше да бъде добродетелна толкова дълги години — като я остави безпомощна в ръцете на Мелеагрант, за да бъде бита и изнасилена! А Ланселет, който й бе предложил цялата си любов и нежност, който винаги бе готов да се отдръпне, за да не причини болка на своя братовчед — той трябваше да я види така! Гуенхвифар се извърна към Ланселет и се притисна към него.
— Ланселет — прошепна тя, — любов моя, скъпи мой… Пропъди спомена за това, което ми причиниха… Нека останем тук още малко…
Очите му се напълниха със сълзи. Той я положи внимателно на леглото и започна да я гали с треперещи ръце.
„Бог не възнагради добродетелта ми. Как тогава мога да съм убедена, че би ме наказал за този грях?“ И тогава я връхлетя една мисъл, която я уплаши: „Може би всъщност няма никакъв Бог, може да не съществува нито един от всички Богове, в които вярват хората. Може би всичко е една голяма лъжа, измислена от свещенослужителите, за да могат да казват на обикновените хора какво да правят и какво — не, в какво да вярват, да могат да заповядват дори на кралете“. Тя се надигна и привлече Ланселет към себе си — изранената й уста потърси неговата, ръцете й се плъзнаха по тялото на любимия — този път без страх и срам. Вече й беше все едно, нищо не можеше да я спре. Артур ли? Не беше Артур този, който й се притече на помощ в бедата. Тя бе изстрадала немалко, но сега поне щеше да има любовта си. Когато за първи път легна с Ланселет, това бе по волята на Артур — сега обаче му се отдаваше по своя собствена воля.