Напуснаха замъка на Мелеагрант два часа по-късно. Яздеха един до друг и се държаха за ръце. Този път Гуенхвифар не се интересуваше какво ще кажат хората; тя гледаше Ланселет в очите и държеше главата си високо изправена — в очите й светеше щастие. Това бе единствената й любов и никога повече нямаше да се опита да я скрие от когото и да било.
5
По обраслия с тръстики бряг на Авалон се движеше бавно процесията на жриците, всички с факли в ръце… И аз трябваше да съм там, но по някаква причина не можех да отида… Вивиан щеше да се ядоса, че не съм отишла, но аз сякаш виждах всичко от някакъв далечен бряг, и не можех да произнеса словото, което би ме отвело при тях…
Рейвън вървеше бавно, бледото й лице бе прорязано от бръчки, които не бях виждала преди, а на слепоочието й се виждаше голям кичур бели коси… Косите й бяха разпуснати; възможно ли бе все още да е девица, недокосвана от никого, освен от Бога? Белите й одежди се развяваха от вятъра, а факлите примигваха. Но къде бе Вивиан, къде беше Повелителката на Езерото? Свещената баржа стоеше на брега на вечността, и тя никога вече нямаше да дойде в светилището на Богинята… А коя бе тогава тази жена, сложила воала и венеца на Повелителката?
„Не бях я виждала наяве — само в сънищата си.
Гъста, бледоруса коса — като зряло жито, сплетена в корона от плитки ниско над челото; но отстрани на кръста й, там, където трябваше да виси сърповидния жречески нож — о, Богиньо! Какво богохулство! В диплите на бялата й рокля висеше сребърно разпятие! Борех се отчаяно с невидимите окови, които ме задържаха, исках да изтичам към нея, да откъсна разпятието от колана й, но изведнъж пред мен се появи Кевин и взе ръцете ми в своите. Обезобразените му ръце се гърчеха — също като змии… Самият той, тялото му се гърчеше в ръцете ми… А змиите разкъсваха плътта ми със зъбите си…“
— Моргана! Какво ти става? — Илейн разтърси за рамото спящата до нея жена. — Какво ти е? Викаше насън…
— Кевин — промърмори в полусън Моргана и седна в леглото. Разпуснатите и гарвановочерни коси я обвиха като тъмен водопад. — Не, не беше ти, но тя приличаше на теб… Имаше руси коси като твоите и държеше разпятие…
— Сънувала си, Моргана — настоя Илейн — Събуди се!
Моргана примигна и потръпна, пое си дълбоко дъх и погледна Илейн, вече с обичайния си невъзмутим вид.
— Съжалявам — било е кошмар — каза тя, но в очите й още имаше стаен страх. Илейн се зачуди какви ли са тези сънища, които измъчваха сестрата на краля — сигурно бяха ужасни. Нали Моргана бе дошла от онзи страшен остров, обитаван от вещици и вълшебници… И все пак Моргана не приличаше на лоша жена. Как бе възможно една жена, която почита демоните и се отрича от Христа, да проявява такава доброта? Тя отклони поглед и каза:
— Време е да ставаме, братовчедке. Кралят се връща днес — нали така ни каза онзи вестоносец, който пристигна снощи.
Моргана кимна и стана от леглото. Свали ризата си, а Илейн отвърна скромно очи. Как можеше Моргана да е толкова безсрамна — никога ли не бе чувала, че всички грехове са дошли на света чрез женското тяло?
Ето, и сега стоеше съвсем гола, без да се притеснява, и ровеше из раклата си, за да намери празничната си рокля. Илейн решително й обърна гръб и започна също да се облича.
— Побързай, Моргана, кралицата ни очаква… Моргана се усмихна.
— Няма нужда да бързаме толкова, братовчедке. Нека дадем време на Ланселет да излезе от кралските покои. Гуенхвифар няма да ти е благодарна, ако предизвикаме скандал.
— Как можеш да говориш такива неща, Моргана? След всичко, което се случи, е съвсем разбираемо, че Гуенхвифар се страхува да спи сама и предпочита нейният верен защитник да спи пред вратата на спалнята й. Какво щастие, наистина, че Ланселет е пристигнал там навреме, за да я спаси от най-лошото…
— Не ставай по-глупава от необходимото, Илейн — каза отегчено, но търпеливо Моргана. — Наистина ли вярваш, че е било така?