До нея Гуенхвифар продължаваше да трепери, въпреки че слънцето припичаше.
— Ще ми се да побързат, та да влезем по-скоро в замъка. Виж, горе в небето де вият ястреби. Винаги съм се страхувала от ястребите — все си мисля, че някой може да връхлети отгоре ми…
— Струва ми се, че би се задавил с теб, сестро — пошегува се Моргана. Слугите вече разтваряха големите порти, за да влезе кралят със свитата си. Сър Екториус все още куцаше силно — това му бе останало от нощта, която бе прекарал вързан и на открито — но все пак излезе напред редом с Кай. Кай, като комендант на крепостта, се поклони пред Артур.
— Добре дошъл у дома, кралю, повелителю мой. Артур скочи от коня и отиде да го прегърне.
— Защо ме посрещаш така тържествено, негоднико? Кажи, тук всичко наред ли е?
— За щастие всичко вече е наред, господарю — каза Екториус, — но трябва да ти кажа, че имаш още една причина да бъдеш признателен на капитана на конницата.
— Вярно е — намеси се Гуенхвифар. Тя пристъпи напред заедно с Ланселет, поставила ръка в неговата. — Кралю, Ланселет ме спаси от плен — попаднах в капана на един предател. Той ме спаси от съдба, която нито една достойна християнка не би преживяла.
Артур постави едната си ръка в ръката на кралицата, а другата — в ръката на своя капитан.
— Както жена ми, тъй и аз сме ти безкрайно благодарни, скъпи приятелю. Ела, нека поговорим за това насаме.
И Артур тръгна към входа на замъка заедно с Ланселет и Гуенхвифар.
— Какви ли лъжи ще му сервират сега — добродетелната ни кралица и най-преданият му рицар?
Моргана чу ясно тези думи — каза ги някой из тълпата — не много високо, но съвсем отчетливо. Огледа се, но не можа да разбере кой ги е произнесъл.
„Може би и постоянният мир не е за предпочитане“, каза си тя. „Като няма война, в кралския двор се чудят с какво да се занимават и само разпространяват всякакви слухове. Стига им да дочуят отнякъде и най-дребната клюка“.
Да, но ако Ланселет напуснеше двора, скандалът можеше и да се размине. Моргана реши, че незабавно трябва да предприеме всичко, което е по силите й за да постигне тъкмо това.
Тази вечер, след като приключиха с храненето, Артур помоли Моргана да извади арфата си и да им посвири.
— Откога не съм те чувал да свириш, сестро — каза той, привлече я към себе си и я целуна. Не беше правил това много отдавна.
— Ще ви попея с радост — отвърна тя, — но все пак, кога смята Кевин да се върне в кралския двор?
Припомни си с мъка, че се бяха разделили скарани; не, никога, никога не можеше да му прости предателството пред Авалон! Но въпреки това той й липсваше и тя си спомняше със съжаление, макар и против волята си, за времето, когато бяха любовници…
„Омръзнало ми е да си лягам сама, това е всичко…“
Това я накара да се замисли отново за Артур, и за сина си, който беше на Авалон… Ако Гуенхвифар напуснеше двора, Артур сигурно щеше да се ожени повторно — макар че в момента това й се стори малко вероятно. Ако пък Гуенхвифар останеше и не родеше син, не бе ли редно техният син — нейният син от Артур — да бъде официално признат за наследник на баща си? В жилите му течеше кралска кръв и по майчина, и по бащина линия — кръвта на Великия дракон и на кралете от Авалон… Игрейн вече не беше между живите и скандалът не би могъл да я наскърби.
Моргана седеше пред трона, на резбован стол с позлатени орнаменти. Арфата бе подпряна на пода при нозете й. Артур и Гуенхвифар се държаха за ръце, притиснати един в друг. Ланселет бе приседнал на пода близо до Моргана. Беше се загледал в арфата, но от време на време погледът му се насочваше към Гуенхвифар и Моргана изтръпваше от отчаяния копнеж, който се четеше в него. Как бе възможно да разкрива така душата си пред всички? Но после си каза, че само тя може да чете в сърцето му — в очите на всички той беше само придворен, който гледа с почит своята кралица, и може да се смее и шегува с нея като най-близък приятел на нейния съпруг.