И докато ръцете й се движеха по струните, светът сякаш се отдалечи — всичко наоколо се смали, сякаш го виждаше от разстояние. Навремени пък нещата й изглеждаха големи и чужди — формите им се размиваха, така че арфата ту й се струваше малка като детска играчка, ту с чудовищни размери — като нещо огромно и безформено, което заплашваше да я смаже. Стори й се за миг, че седи на трон — някъде нависоко, и се взира през стелещите се наоколо й мъгли към някакъв млад тъмнокос мъж. Тънка корона пресичаше челото му, и докато го гледаше, тялото й бе пронизано от болезнено желание. Когато срещна очите му, сякаш някой докосна с ръка най-съкровената част на тялото й и събуди неизказан копнеж… Пръстите й престанаха да дърпат струните. Беше сънувала нещо… Пред нея продължаваше да блуждае образът на онзи млад мъж — той й се усмихваше, не, не беше Ланселет, беше друг… И всичко потъна в сенките…
Внезапно се разнесе ясният глас на Гуенхвифар:
— Лейди Моргана ще припадне — извика тя, — помогнете й!
… Ръцете на Ланселет я придържаха да не падне. Моргана вдигна поглед и срещна тъмните му очи… Беше като сън, това страстно желание, което я бе пронизало, бе разтопило тялото й… Но да, то си беше сън, нямаше нищо общо с действителността. Тя вдигна объркано ръка към челото си:
— Беше от дима… дима от огнището…
— Хайде, изпий това — Ланселет поднесе една чаша към устните й. Що за лудост бе това? Та той едва я бе докоснал и на нея й прилоша от желание; беше убедена, че отдавна е забравила това чувство, че всичко е прегоряло с годините… И все пак — докосването на ръцете му — напълно безстрастно и почтително — събуди у нея онзи забравен, мъчителен копнеж. Може би него бе сънувала?
„Но той не ме иска, той няма нужда от никоя жена, освен от кралицата“, убеждаваше се Моргана, загледана над рамото му в огнището — там нямаше огън, защото навън бе лято. Бяха го украсили с венец от зелени лаврови листа, за да не стои черно и грозно. Моргана отпи от виното, което й поднасяше Ланселет.
— Съжалявам — днес цял ден ми е зле — каза тя и си припомни тазсутрешното видение. — Нека посвири някой друг. Аз не мога.
Ланселет взе арфата и каза:
— С ваше позволение, почтени лордове, ще попея аз. — И допълни: — Това е една история от Авалон, която съм чувал в детството си. Мисля, че я е писал самият Талиезин, но може и просто да е преправил много по-стара песен.
Ланселет запя една стара балада — за кралица Арианрод, която преминала боса през един поток и добила дете от него; как проклела сина си, когато се родил, никога да няма име, докато тя не склони да му го даде, и как синът й пораснал и я подлъгал да му даде име, а тя повторно го проклела — този път да няма жена — нито от плът и кръв, нито дори фея, и затова той си направил жена от цветя…
Моргана седеше заслушана в песента, все още обзета от спомени и видения. Отново й се стори, че по смуглото лице на Ланселет се чете непоносимо страдание. Докато пееше за жената от цветя, Блодуед, погледът му се зарея към кралицата. Но той бързо се обърна към Илейн и запя галантно за красавицата, чиято коса била от бледозлатисти лилии, бузите й — от ябълков цвят, и била облечена в дреха от всички цветя, които цъфтят в летните поля — сини, карминени и жълти…
Моргана продължаваше да седи, отпуснала глава в ръцете си. След малко Гауейн извади една свирка — на такива свиреха в неговите земи, далеч на север, и поде една мелодия, изпълнена с дива скръб, в която сякаш се чуваха виковете на чайките, зареяни над студените вълни. Ланселет дойде и седна до Моргана. Взе ръката й в своята и каза нежно:
— По-добре ли си сега, братовчедке?
— О, да; случвало ми се е и преди — отвърна Моргана. — Струваше ми се, че сънувам — виждах всичко като през воал… — „Но не беше точно това“, каза си тя наум.
— Майка ми спомена нещо подобно пред мен — много отдавна — каза Ланселет. Моргана разбра колко дълбока е скръбта му и колко тежка — умората, защото никога преди не бе говорил за майка си или за годините, прекарани на Авалон — нито пред нея, нито пред когото и да било другиго. — Тя казваше, че тези неща се случвали с всеки, който е дарен с ясновидски способности. Веднъж спомена, че човек сякаш потъвал в страната на феите и гледал оттам навън като затворник, но аз не знам попадала ли е наистина там някога или просто така си говореше…
„Аз обаче съм попадала“, каза си Моргана, „и чувството не е точно такова… По-скоро прилича на опит да си припомниш сън, който ти се изплъзва…“
— На мен също ми е познато донякъде това чувство — каза Ланселет. — Случва ми се понякога — изведнъж преставам да виждам ясно — сякаш всичко се отдалечава от мен и не е действително… Сякаш не мога да докосна нещата, които виждам, и нямам сила да прекося разстоянието, което ме дели от тях… Трябва да е от кръвта на феите, която тече в жилите и на двама ни… — той въздъхна и потри очи. — Помниш ли, когато бяхме малки, обичах да те дразня с това — наричах те Моргана от страната на феите и ти много се ядосваше.