Моргана кимна.
— Помня всичко, братовчеде — отвърна тя и си каза, че въпреки умората изписана на лицето му, въпреки бръчките и първите бели нишки в твърдите му къдрици, за нея той продължава да е по-красив и по-желан от всеки друг мъж на този свят. Стисна здраво клепачи, за да не остави сълзите да потекат — той я обичаше само като братовчедка — така си беше открай време и нищо нямаше да се промени.
И отново светът се отдалечи — преграда от сенки се издигна между нея и действителността; постъпките й нямаха никакво значение — заобикалящата я действителност стана също тъй нереална, както и царството на феите. Дори музиката като че ли се носеше отдалеко — сега Гауейн бе взел арфата и пееше някаква балада, която бе чул от саксонците — за едно чудовище, което живеело в едно езеро, и как един герой отишъл и отсякъл ръката на чудовището, а сетне се изправил лице в лице с майка му в зловещата й бърлога…
— Какъв мрачен и страшен разказ — каза полугласно Моргана на Ланселет. Той се усмихна и отвърна:
— Повечето саксонски балади са такива. В тях става дума само за войни и кръвопролития, за герои, които се сражават безстрашно, но надали умеят да правят нещо друго…
— Но сега явно ни предстои да живеем в мир с тях — каза Моргана.
— Да, така е. Съжителството със саксонци не ми пречи, стига да не трябва да слушам музиката им… Все пак, някои от тези балади са занимателни, предполагам, особено през дългите зимни вечери пред огнището. — Той въздъхна, сетне добави почти нечуто: — А може би и аз не съм роден да живея край огнището…
— Нима пак ти се потегля на война? Ланселет поклати глава.
— Не, но ми омръзна живота в кралския двор.
Моргана забеляза как очите му неволно се насочиха към Гуенхвифар. Тя седеше до Артур и се усмихваше на разказите на Гауейн. Ланселет отново въздъхна — въздишката му прозвуча така, сякаш излизаше от дъното на душата му.
— Ланселет — каза Моргана тихо, но настоятелно. — Трябва да си отидеш оттук — в противен случай си загубен.
— Да, загубен, телом и духом — кимна той, вперил очи в пода.
— Не мога да сторя нищо за душата ти — обърни се към някой свещеник…
— Де да можех! — каза Ланселет с потисната ярост. Удари с юмрук по пода до арфата, та струните леко зазвъняха. — Де да можех да вярвам, че има такъв Бог, в който вярват християните…
— Трябва да потеглиш оттук незабавно, братовчеде. Постави си за цел да извършиш някой подвиг, като Гарет, върви да изтребваш разбойниците, които опустошават нечии земи, убивай дракони, изобщо прави каквото щеш, но не стой повече тук!
Ланселет преглътна с усилие.
— А какво ще стане с нея?
Моргана отвърна спокойно:
— Не знам дали ще ми повярваш, но казвам това от приятелски чувства не само към теб, но и към нея. Помисли само, нали и нейната душа трябва да бъде спасена?
— Виж ти, говориш не по-зле от някой свещеник — каза той с горчива усмивка.
— Не е необходимо да си свещеник, за да разбереш кога двама мъже и една жена са се озовали в примката на чувствата си и не могат да се изтръгнат от нея — каза Моргана. — Най-лесно би било, разбира се, да обвиним за всичко нея. Но аз също знам какво значи да обичаш, а да нямаш право на това… — тя спря и отвърна поглед от него. Усети, че лицето й пламва — нямаше намерение да се разкрива така. В същия момент песента свърши и Гауейн остави арфата с думите:
— След този страшен разказ ни трябва нещо по-весело — някоя любовна песен може би. Ланселет го бива повече за такива неща…
— Прекалено дълго стоя бездеен в двора и пея любовни песни — прекъсна го Ланселет. Той се изправи и се обърна към Артур. — Сега, когато се върна в Камелот, господарю, и пое всичко в свои ръце, те моля да ми възложиш задача, достойна за рицар.
Артур му се усмихна.
— Искаш да ни напуснеш толкова скоро? Не мога да те задържам, ако настояваш, но къде би искал да те изпратя?
„Пелинор и дракона“. Моргана, свела очи, наблюдаваше отблясъците на огъня през спуснатите си мигли и повтаряше тези думи наум, влагайки в тях цялата сила на съзнанието си, та да може да ги внуши на Артур. Ланселет каза:
— Имах намерение да открия някой дракон… Очите на Артур заблестяха от прикрито веселие.