— Ще взема Ланселет за съпруг на всяка цена, и Бог ми е свидетел, че няма да отстъпя, докато не стана негова законна съпруга.
Моргана въздъхна.
— Тъй да бъде. Сега… Нали знаеш какво благоухание предпочита Гуенхвифар?
— Знам, но не ми харесва много — струва ми се прекалено силно.
— Ще ти дам от него. Аз й приготвям ароматните води — нали съм учила тези неща. Когато си легнеш в шатрата, напръскай тялото си и чаршафите с благоуханието. Аз ще насоча мислите на Ланселет към Гуенхвифар и споменът за нея ще го възбуди още повече…
Младата жена сбръчка неприязнено нос.
— Струва ми се нечестно.
— Разбира се, че е нечестно — отбеляза Моргана. — По-добре свикни с тази мисъл. Ние наистина постъпваме нечестно, Илейн, но все пак в това, което сме намислили, има и нещо добро. Мирът в кралството на Артур няма да се задържи дълго, ако се разчуе надлъж и нашир, че върховният владетел е рогоносец. След като се ожените, и като се знае приликата ви с Гуенхвифар, полека-лека хората ще бъдат накарани да повярват, че той е обичал винаги само теб. — Тя подаде на Илейн шишенцето с ароматната вода. — А сега намери някой прислужник, на когото може да се има доверие, и го накарай да разпъне шатрата така, че Ланселет да не я види, докато мръкне.
Илейн каза:
— Сигурна съм, че дори свещениците биха одобрили постъпката ми, защото като го вземам за себе си, го спасявам от прелюбодеяние с омъжена жена. А аз съм свободна…
Моргана се усмихна насила.
— За теб е добре, че можеш да успокояваш така съвестта си… Нали някои свещеници казват, че най-важна е целта, и че каквито и средства да ползваме, за да я постигнем, те са оправдани, щом целта е благородна…
Сепна се, защото Илейн все още стоеше пред нея като дете пред учителката си.
— Хайде, върви, Илейн — каза тя. — Върви да изпратиш Ланселет да гони дракона. Аз трябва да се заема с вълшебната отвара.
На закуска Моргана наблюдаваше и двамата внимателно. Ядяха от една чиния и пиеха от една чаша. Да, Ланселет бе привързан към Илейн, каза си тя — също както човек е привързан към някое мило малко кученце. Не би се държал зле с нея, след като се оженят.
Вивиан бе постъпила не по-малко безскрупулно, като изпрати брата в леглото на родната му сестра… От спомена я заболя, като че ли се обаждаше стара, забравена рана. И това, което правя, е за доброто на страната, казваше си тя, докато береше треви и билки. Щеше да направи от тях настройка и да я смеси с виното на Ланселет. През цялото време се опитваше да отправи молитва към Богинята — нали тя събираше жените и мъжете — било то в любов, или в плътска страст, като животните…
„Богиньо, знам не малко за страстта…“ Моргана се опита да спре треперенето на ръцете си, докато режеше билките и ги пускаше във виното. „Познавам и неговата страст, макар че тогава не ми даде това, което исках от него…“
После седя дълго, загледана в тихо врящото вино. Малки мехурчета се пукаха на повърхността и над съда се разнасяше сладникавогорчив мирис. Пак й се струваше, че е някъде много далеч, виждаше мангала мъничък като детска играчка, а всяко мехурче, което изскачаше на повърхността на виното, изглеждаше огромно, сякаш тя би могла да влезе в него и да отлети нанякъде… Тялото й гореше, изгаряше от желание, което никога нямаше да бъде утолено, Моргана знаеше това добре. Чувстваше, че изпада в състоянието, необходимо, за да даде истинска сила на магията…
Стори й се, че е едновременно вътре в замъка и вън от него, че върви по хълмовете, а пред нея се вее знамето на Великия дракон — сега Ланселет го носеше в битките. Големият червен дракон се виеше по небето… Но нали сега нямаше дракони, драконът на Пелинор беше само повод за шеги. И този закон сигурно беше само видение, сън — нереален като знамето, което се вееше някъде далеч, над крепостните стени на Камелот — дракон, измислен от тази, която бе шила някога знамето, също както Илейн измисляше шарките на гоблените си. Ланселет не можеше да не знае това. Никакъв дракон не преследваше той, а просто се наслаждаваше на ездата по огрените от слънцето хълмове, драконът беше измислица, фантазия, която му даваше достатъчно време да се отдава на мечти за Гуенхвифар… Моргана отново се загледа в течността, бълбукаща на мангала, добави капка по капка още малко вино в сместа, та да не заври силно. Да, Ланселет копнееше за Гуенхвифар, и тази нощ той щеше да държи в прегръдките си една жена, която щеше да ухае също като нея… Но преди това Моргана щеше да му даде това питие, та да не може да устои на порива на плътта, когато разбере, че в ръцете си държи не своята любима, жена, познала страстта, а една тръпнеща девица… Моргана съжали за миг Илейн, защото това, което тя уреждаше сега, донякъде напомняше изнасилване. Колкото и да копнееше Илейн по Ланселет, тя все пак си бе девствена. Не можеше да знае каква е разликата между собствените й романтични представи за целувките му и това, което я очакваше в действителност — девствеността й щеше да бъде отнета от мъж, който щеше да е упоен дотам, че нямаше да съзнава коя е жената, с която се люби. Както и да се държеше Илейн, каквато и смелост да проявеше, преживяването надали щеше да е много романтично…