Аз дарих девствеността си на Краля-елен… Но това бе различно. От дете знаех какво ме очаква, бях обучена в преклонение пред богинята, която събира жените и мъжете — в любов или в страст… Илейн бе християнка, научена бе да свързва жизнената сила на любовта с първородния грях, заради който потомството на нашите праотци е наказано със смъртта…
Помисли, че може би трябва да потърси Илейн, да се опита да я подготви, да й обясни да мисли за това, което й предстои, както бяха научени да мислят жриците на Авалон — като за великата сила на природата — чиста, неопетнена от грях, да се остави да бъде понесена от потока на живота… Но не, Илейн би приела това като още по-тежък грях. Не, трябваше да я остави да се справи сама — може би любовта й към Ланселет щеше да й помогне да приеме нещата, както трябва.
Моргана отново се съсредоточи върху врящите във виното билки, но през цялото време сякаш част от нея продължаваше да язди из хълмовете… А пък денят никак не бе подходящ за езда — небето бе начумерено, с надвиснали облаци, излезе пронизващ вятър. Хълмовете бяха голи и мрачни. Долу сред тях се простираше езерото — то бе всъщност дълбок морски залив — сиво, с непрогледни дълбини, и проблясваше като току-що изкован метал. Стори й се, че сивкавата му повърхност се развълнува — или това бе само течността, която вреше на мангала? Тъмни мехури се издигаха, пукаха и разнасяха отвратителна смрад, и сетне от езерото бавно се издигна чудовищно дълъг врат с нещо като конска глава — главата имаше дори грива. Появи се и дълго, жилесто туловище, което се гърчеше и се насочваше към брега… Издигна се и запълзя с цялата си гигантска дължина по него…
Хрътките на Ланселет тичаха напред-назад, слизаха към водата и се връщаха, и лаеха като бесни. Моргана го чу как ги вика ядосано, видя как спря като закован и загледа надолу към езерото, парализиран от видяното — явно не можеше да повярва на очите си. Тогава се разнесе звук на рог — Пелинор призоваваше останалите, а Ланселет заби шпори в хълбоците на коня си, подпря дългото копие отстрани на седлото, и препусна с все сили надолу по хълма. Една от хрътките заквича отчаяно и замлъкна — Моргана, която виждаше, без да бъде там, видя и слузестите следи по мястото, където падна полуизяденият труп на кучето, потънал също в тъмна слуз.
Пелинор насочи коня си право към чудовището. Моргана чу вика на Ланселет, който го предупреждаваше да не застава точно срещу муцуната му. Драконът беше целият черен и напомняше на гигантски червей — с изключение на странната гривеста глава, която по някакъв изроден начин наподобяваше на конска. Ланселет се доближи, избягвайки главата, която се полюляваше на дългата шия, вдигна копието си и го заби право в гърчещото се тяло. Ужасен вой разтърси бреговете на езерото — влудяващ предсмъртен вопъл… Моргана видя как голямата глава се залюля по-силно… напред-назад… напред-назад… Ланселет скочи от коня си, който панически се дърпаше назад и се изправяше на задните си крака, и затича към звяра. Главата се стрелна надолу и Моргана се присви, като видя раззинатата паст. В същия миг мечът на Ланселет прониза окото на дракона, рукна поток от кръв, примесена с някаква отвратителна черна маса… И пред очите й отново заподскачаха мехурчетата във врящото вино…
Сърцето на Моргана биеше лудо. Тя се облегна назад и отпи глътка от неразреденото вино в шишето. Лош сън ли беше това, което видя току-що, или Ланселет наистина беше убил дракона, в който никой от тях не вярваше искрено? Тя си наложи да постои неподвижно, докато се успокои. Казваше си, че е сънувала, сетне стана, добави към сместа малко сладък копър, защото силният му вкус щеше да прикрие вкуса и аромата на останалите треви. Трябваше да нареди тъй, че за вечеря да има осолено говеждо, та всички да ожаднеят и да пият много вино, особено Ланселет. Пелинор беше набожен човек — какво ли би казал, ако всичко живо в замъка му започне да се чифтосва? Не, трябваше много да се внимава, та никой друг, освен Ланселет да не се докосва до вълшебното питие — може би щеше да е добре да даде малко и на Илейн…