„Значи съм изпаднала дотам, че бих го приела упоен, без да знае дали прегръща мен или друга жена? Илейн е съгласна да го има по този начин… Защо не и аз? Но тя го иска за съпруг — за зло или добро. Не и аз. Аз съм жрица и съзнавам, че това, което ме изгаря отвътре, не е свещеният огън на Богинята, че тя няма да ме благослови, ако пожелая да се унизя така… Нима съм толкова слаба, че бих приела любовника на Гуенхвифар, сякаш е някоя стара, захвърлена от нея дреха?“
И докато гордостта й крещеше „Не!“, слабостта, обхванала цялото й тяло, отвръщаше „Да!“. Моргана бе дотолкова изпълнена с презрение към самата себе си, че почти й призля, докато вървеше към покоите на крал Пелинор.
— Как е баща ти, Илейн? — попита тя, щом влезе в стаята, и сама се зачуди на спокойния си тон.
— Унася се, и мисля, че скоро ще спи дълбоко. Моргана кимна.
— А сега върви в шатрата и чакай Ланселет. Той ще дойде при теб по някое бреме през нощта. Не забравяй да се напръскаш с любимото благоухание на Гуенхвифар…
Илейн беше много бледа. Очите й горяха. Моргана се пресегна и хвана ръката й. Сетне й подаде шише с малко от вълшебното питие. Каза:
— Изпий това, дете.
Сега вече и нейният глас трепереше.
Илейн вдигна шишето и отпи.
— Сладко е и ухае на билки. Омайно биле ли си сложила в него?
Моргана се усмихна само с устни.
— Можеш да си мислиш и така, ако ти харесва.
— Странно — устата ми гори, нещо ме изгаря отвътре. Да не е отрова, Моргана? Моргана… Да не би да ме мразиш, защото ще стана съпруга на Ланселет?
Моргана привлече — момичето към себе си, прегърна го и го целуна. Топлината на тялото, притиснато към нейното, я развълнува.
— Да те мразя ли? Не, братовчедке, кълна се, не бих взела сър Ланселет за съпруг, дори да ме моли на колене за това… Хайде сега, мила, допий виното… Напръскай тялото си с ароматна вода тук и тук… Не забравяй какво търси той у теб. Ти трябва да му помогнеш да забрави кралицата. Върви, дете чакай го в шатрата… — и тя отново прегърна и целуна Илейн. — Богинята те благославя.
„Толкова прилича на Гуенхвифар. Ланселет сигурно е вече наполовина влюбен в нея, аз само довършвам започнатото“.
Моргана си пое дълбоко дъх — опитваше се да си възвърне спокойствието, преди да слезе отново в голямата зала при Ланселет. Когато влезе, забеляза, че той си бе сипвал още от виното. Обърна очи към нея и тя видя колко замъглен е вече погледът му.
— Моргана… братовчедке… — той я привлече до себе си. — Ела и пий с мен…
— Не, не сега. Чуй ме, Ланселет. Нося ти вест…
— Вест ли, Моргана е?
— Да — отвърна тя. — Кралица Гуенхвифар е пристигнала, за да навести братовчедка си, и ще спи в една шатра, която са разпънали оттатък ливадите. — Моргана хвана Ланселет за китката и го задърпа към вратата. — Вестта е от нея: трябва да внимаваш да не се събудят придворните й дами, затова влез много тихо — тя вече си е легнала. Ще запомниш ли?
Тъмните му очи горяха от страст и опиянение.
— Не забелязах да пристига никакъв вестоносец… Моргана, не съм подозирал, че си толкова добронамерена към мен…
— Нямаш представа колко много ти желая доброто, братовчеде.
„… Колко много искам най-сетне да се ожениш, та да се сложи край на тази безнадеждна, мъчителна любов, която може да ти донесе само безчестие и отчаяние…“
— Върви — каза тя кротко, — твоята кралица те чака. Ако все още се съмняваш, ето какъв знак тихи е пратила — и Моргана му подаде една кърпичка. Тя бе на Илейн, но в крайна сметка кърпичките си приличат, а тази бе напоена с любимото благоухание на Гуенхвифар.
Ланселет притисна парчето плат към устните си и прошепна:
— Гуенхвифар… Къде е тя, Моргана? Къде…
— Нали ти казах, в шатрата. Но първо си допий виното.
— Ще пиеш ли с мен?
— Не сега — усмихна се тя. Той залитна леко и се хвана за нея. Ръцете му обвиха тялото й. Колкото и леко да бе докосването му, Моргана почувства, че пламва цялата. „Плътска страст“, упрекна се тя, „животински нагон — желанието ми не е благословено от Богинята…“ Мъчително се опитваше да запази спокойствие. Ланселет беше упоен, би я взел несъзнателно, като животно щеше да му е все едно дали е тя или някоя друга — Гуенхвифар, Илейн…
— Върви, Ланселет, не карай кралицата да чака.
Тя го проследи с поглед, докато фигурата му се изгуби в сенките около шатрата. Представи си го как се промъква вътре безшумно. Илейн щеше да е в леглото, а малката лампа щеше да осветява разпиляната й златиста коса, която в сумрака щеше да изглежда досущ като косата на кралицата. Ланселет нямаше да може да различи чертите й — щеше да почувства само, че тялото й и цялото легло ухаят, както ухаеше винаги Гуенхвифар. Моргана продължи да се самоизмъчва. Крачеше напред-назад из стаята и си представяше как стройното голо тяло на Ланселет се плъзва под завивките, как той взема Илейн в прегръдките си и я обсипва с целувки. „Дано само малката глупачка прояви достатъчно разум, та да си държи устата затворена и да не изтърси нещо, преди всичко да е свършено…“