„Богиньо! Отнеми ми дарбата, стори тъй, че да не виждам Илейн в прегръдките му!“
Изтерзана от постоянно изпречващия се пред очите й образ на Ланселет, Моргана се гърчеше, без да може да разбере дали усещането, че голото му тяло се допира до нейното, че ръцете му я докосват, се дължи на въображението й, или вътрешният й взор й показваше какво става в шатрата… Колко ясно си спомняше докосването на неговите ръце!
Най-сетне тя отново се върна в залата. Слугите вече разтребваха остатъците от вечерята. Моргана седна и нареди рязко:
— Дайте ми вино.
Един от мъжете я изгледа учудено, сетне се разбърза и й наля една чаша.
„Сега ще ме имат не само за вещица, но и за пияница“. Беше й все едно. Изпи виното на един дъх и поиска още. Напитката намали остротата на виденията й, освободи я от усещането, че е на мястото на Илейн — уплашена и същевременно преливаща от щастие, изнемогваща под напора на неговото желание, прикована под тялото му…
Моргана сновеше напред-назад из опустялата зала, неспокойна като котка. Видения й се явяваха само като случайни проблясъци. Най-сетне реши, че е дошло време, спря и си пое дълбоко дъх, укрепвайки волята си за това, което предстоеше да извърши.
Напряко пред вратата на краля спеше телохранителят му. Моргана се наведе и го побутна. Човекът се стресна.
— Лейди, не можеш да будиш краля по това време…
— Става дума за честта на дъщеря му. — Моргана взе една от факлите, прикрепени на стената, и я издигна; можеше да си представи как изглежда в неговите очи — усети, че собствената й фигура добива други очертания — висока и внушителна, страховито въплъщение на самата Богиня. Телохранителят отстъпи, ужасен, и Моргана се плъзна безшумно покрай него.
Пелинор спеше в леглото си, на висок пиедестал. Явно болката от раните го смущаваше и той се мяташе насън. Докосването на Моргана стресна и него и той се взря, неразбиращ, в бледото й лице, озарено от светлината на факлата.
— Трябва да дойдеш веднага с мен, господарю — каза Моргана. Гласът й мек като кадифе и сякаш звънтеше от потискано напрежение. — Злоупотребиха с твоето гостоприемство… Смятам, че съм длъжна да ти го кажа. Илейн…
— Илейн ли? Какво…
— Илейн не е в леглото си — отвърна Моргана. — Ела бързо, кралю.
Беше доволна, че не го остави да се напие. Щеше да й е трудно да го събуди от тежък, пиянски сън. Пелинор явно беше стреснат и не можеше да повярва на думите й, но стана и навлече набързо някаква дреха, викайки същевременно придворните дами на дъщеря си. Цялата процесия последва Моргана надолу по стълбите — върволицата й напомни гърчеща се змия. Когато стигнаха до шатрата, Моргана първа отметна копринената завеса на входа и вдигна високо факлата. Сетне загледа с жестока наслада изкривеното от ярост лице на Пелинор, осветено от пламъка. Илейн спеше, обвила с ръце шията на Ланселет. Дори насън лицето й сияеше от блаженство. Светлината разбуди Ланселет и той отвори стреснато очи. Веднага разбра, че е предаден. Лицето му се сгърчи болка, но той не пророни дума.
Затова пък Пелинор крещеше:
— Искам този жалък сладострастник, които измами и обезчести дъщеря ми да си получи заслуженото!
Ланселет бе закрил лице в ръцете си. Думите му прозвучаха тъй, сякаш се задушава:
— Аз… Ще сторя, каквото е необходимо… господарю Пелинор.
После свали ръце от лицето си и загледа Моргана право в очите. Тя срещна погледа му без да трепне, но й се стори, че в същия миг меч пронизва тялото й. До тази нощ той поне я беше обичал като братовчедка. Но може би щеше да е по-добре да я намрази. Тя също щеше да се опита да го намрази. И все пак, докато гледаше лицето на Илейн — засрамена, но все още щастливо усмихната Моргана едва устоя на порива си да заплаче и да го помоли за прошка…
Говори Моргана.
По Преображение Ланселет се ожени за Илейн. Помня много малко от самата сватба — в паметта ми е останало само лицето на Илейн, сияеща от щастие. Докато Пелинор уреждаше бракосъчетанието, тя вече бе разбрала, че носи сина на Ланселет под сърцето си. Ланселет имаше безкрайно отчаян вид — лицето му бе изпито от мъка, но беше нежен с Илейн, и издутият й вид — лицето му с гордост. Помня и лицето на Гуенхвифар, съсипано от плач, и погледа, пълен с неизличима омраза, който ми отправи.