— Можеш ли да се закълнеш, че това не е твое дело, Моргана?
Погледнах я право очите.
— Нима ти се зловиди, че братовчедка ти си намери съпруг? Ти имаш Артур, нали?
Тя не намери с какво да ми отговори. Отново си помислих ожесточено — ако само тя и Ланселет бяха намерили сили да говорят честно с Артур, ако бяха напуснали заедно кралския двор и бяха заживели отвъд пределите на неговото кралство, тогава той би могъл да си вземе друга жена и тя да му роди наследник. Тогава нямаше да се намесвам.
Но от този миг нататък Гуенхвифар ме намрази. От това страдах най-много, защото по някакъв странен начин я бях обикнала. Тя никога не даде вид, че е променила отношението си към Илейн: когато се роди синът й, Гуенхвифар й прати богати дарове и една прекрасна сребърна чаша. Илейн пожела момчето да бъде кръстено Галахад, на баща си, а Гуенхвифар му стана кръстница и се закле, че той ще наследи кралството, ако тя не роди дете на Артур. Малко по-късно кралицата обяви, че е бременна, но предполагам, че отново се е заблудила — най-вероятно бременността е била плод на въображението й поради страстното желание най-сетне да роди и тя.
Бракът се оказа нито по-лош, нито по-добър от повечето бракове. През същата година Артур воюваше по северните брегове, та Ланселет почти не седеше у дома. Както повечето съпрузи, и той прекарваше дълги месеци в походи и битки, и се прибираше не по-често от два-три пъти годишно — колкото да нагледа земите си. Пелинор бе дал на младото семейство един замък, който се намираше близо до неговия. Там Ланселет се появяваше от време на време, и тогава Илейн му даваше новите ризи и наметала, които междувременно бе изтъкала и избродирала за него. След като се ожени за нея, Ланселет ходеше винаги великолепно облечен, не по-зле от самия крал. Прибираше се, за да целуне сина си, а по-късно и дъщерите си, да спи един-два пъти с жена си, и отново заминаваше.
Илейн винаги създаваше впечатление, че е щастлива. Дали е била щастлива наистина, така и не разбрах. Или действително се е оказала от този тип жени, които не искат нищо повече от спокоен дом и много деца, или е копнеела за друго, но е мълчала и е спазвала храбро своята част от споразумението.
Що се отнася до мен, аз останах в двора на Артур още две години. И тогава, след две години, по Петдесетница, когато Илейн вече носеше второто си дете, Гуенхвифар си отмъсти.
7
Както всяка година, Петдесетница щеше да бъде отбелязана с големи празненства в кралския двор. Гуенхвифар беше на крак от ранни зори. На този ден всички рицари, които се бяха сражавали рамо до рамо с Артур, трябваше да дойдат в Камелот. Тази година щеше да пристигне и Ланселет…
… Миналата година той не дойде. Прати вест, че е чак в Долна Британия, при баща си, крал Бан. Помагал му да преустанови размириците в кралството. Но в сърцето си Гуенхвифар знаеше защо Ланселет не дойде, защо бе предпочел да стои надалеч.
Тя беше в състояние да му прости женитбата с Илейн. Моргана бе виновна за това — бе го сторила от злоба, защото винаги бе искала Ланселет за себе си и не би се спряла пред нищо, за да го раздели от жената, която бе единствената му истинска любов. Гуенхвифар предполагаше, че Моргана би предпочела по-скоро да го прати в ада или в гроба, отколкото да го гледа в нейните прегръдки.
Тя знаеше, че и Артур страда от отсъствието на Ланселет. Отдавна беше го забелязала. Да, той все така седеше на престола в Камелот и раздаваше правосъдие — и беше обичан, обичан повече от всеки друг крал, за когото Гуенхвифар бе чувала някога. Но тя чувстваше, че той не престава да си спомня за някогашните битки и завоевания — сигурно всички мъже бяха такива. Артур щеше до гроб да носи белезите от тежките рани, които бе получил в сраженията. През дългите години, когато воюваха, за да установят траен мир в страната, той говореше като човек, за когото няма по-голяма мечта от това да си остане в Камелот и да се наслаждава на мечтания мир. А сега бе щастлив единствено в обкръжението на старите си бойни другари, когато разговаряха за онези отдавнашни, страшни дни, в които отвсякъде ги нападаха юти, саксонци и диви северняци.
Артур още спеше. Гуенхвифар се вгледа в лицето му. Да, той все още бе най-красив и представителен от всички рицари — понякога й се струваше по-красив дори от Ланселет, макар че беше трудно да се сравняват — единият съвсем рус, а другият — тъмнокос. Но все пак бяха братовчеди, от една кръв… Гуенхвифар отново се зачуди как бе възможно Моргана да е близка роднина и на двамата. Може би наистина феите я бяха подменили при раждането — не е била човешко дете. Феите са я оставили, та да пакости на хората… Нали бе и Вълшебница, не бе приела християнската вяра, зачиташе старите езически обичаи… Произходът на самия Артур бе опетнен от езичеството, макар че Гуенхвифар го бе убедила да ходи често на църква и да говори за себе си като за християнин. Това също се зловидеше на Моргана.