— Лъжеш! — извика гневно Гуенхвифар. — На времето Моргана ме закле да не говоря за това, но веднъж, много отдавна, отидох в отчаянието си да я моля да направи заклинание, та да се отключи утробата ми. Тогава споделих с нея, че съм готова дори да се отдам на друг мъж, защото считам, че е възможно вината да е у теб. Тогава Моргана ми се закле, че ти можеш да оплодиш жена, каза, че е виждала твоя роден син, когото отглеждат в Лотиан, в двора на Лот… И ме помоли да обещая, че никому няма да разправя за това дете…
— Даден за отглеждане в Лотиан… — прошепна Артур. Притисна с ръка сърцето си, сякаш бе пронизан от непоносима болка. — О, Боже милостиви… — продължи той едва чуто. — А аз така и не узнах…
Внезапен ужас вледени Гуенхвифар.
— Не, Артур! Не! Моргана е лъжкиня! Сигурно го е казала от чиста злоба — та нали благодарение на нейните интриги Ланселет бе принуден да вземе Илейн за жена! Тя го направи от ревност… Сигурно и тогава е лъгала, за да се измъчвам…
Гласът на Артур звучеше тъй, сякаш се намираше далеч оттук.
— Моргана е жрица на Авалон и никога не лъже. Гуенхвифар, мисля, че трябва да изясним този въпрос. Прати някого да повика Моргана…
— Не, не — замоли се Гуенхвифар. — Съжалявам, че проговорих — не бях на себе си, сигурно съм имала припадък — ти сам го каза… О, скъпи съпруже, господарю мой, повелителю, така съжалявам за всяка дума, която казах! Моля те да ми простиш… Моля те…
Той я прегърна.
— Няма нищо за прощаване, мила. Разбирам колко съм те наскърбил. Но сега ветровете са освободени, и не можем да ги приберем обратно, каквото и да последва от това… — той я целуна леко по челото. — Прати да извикат Моргана.
— О, моля те, господарю, Артур, моля те! Нали й бях обещала никога да не ти казвам…
— Е, значи не си изпълнила обещанието си — отвърна Артур. — Помолих те да се успокоиш, да не говориш, но ти не се спря — сега не можеш да върнеш казаното назад.
Той отиде до вратата и повика шамбелана.
— Върви при лейди Моргана и й предай, че настоявам да дойде тук, колкото е възможно по-скоро.
Когато шамбеланът излезе, Артур повика прислужницата на Гуенхвифар. Кралицата стоеше като статуя, докато жената й обличаше празничната рокля и подреждаше косите й. Опита се да пийне малко от една чаша вино, смесено с топла вода, но гърлото й се беше стегнало. Бе сторила непростимото.
„А ако е вярно, че тази сутрин съм заченала от него…“ Непозната болка премина през тялото й и се загнезди в утробата. „Възможно ли бе да зачене в такава мъка и горчивина?“
След малко в стаята влезе Моргана. Беше облечена в тъмночервена рокля, в косите й имаше сплетени червени панделки. Бе се постарала да се нагласи за празника и наистина изглеждаше хубава и жизнена.
„А аз съм като сухо дърво“ продължи вътрешния си монолог Гуенхвифар. „Илейн роди син на Ланселет; дори Моргана, която няма съпруг, пък и не иска да има, е преспала кой знае с кого и има дете; Артур има син от някаква непозната, а аз — аз нямам…“
Моргана дойде при нея и я целуна; Гуенхвифар не отвърна на прегръдката й. Сетне Моргана се обърна към Артур и попита:
— Наредил си да дойда тук, братко?
Артур отвърна:
— Съжалявам, че те обезпокоих толкова рано, сестро. Но ти, Гуенхвифар, трябва да повториш в присъствието на Моргана това, което ми каза преди малко. Няма да допусна да се разнасят клевети в моя двор.
Моргана погледна Гуенхвифар и забеляза следите от сълзи под зачервените й очи.
— Скъпи братко — поде тя, — кралицата не се чувства добре. Да не би пак да е бременна? А що се отнася до това какво е казала, има една стара поговорка, нали знаеш — „дума дупка не прави“.
Артур изгледа студено Гуенхвифар и Моргана се отдръпна стреснато — това не беше братът, когото тя познаваше. Пред нея бе застанал с цялата си сурова строгост самодържецът на Британия — така изглеждаше той, когато раздаваше правосъдие в тронната зала.