— Гуенхвифар — поде той, — не само като твой съпруг, но и като твой крал ти заповядвам: повтори пред Моргана това, което каза зад гърба й — повтори това, което тя била казала — че имам син, даден за отглеждане в Лотиан.
„Вярно е“. Мисълта пресече съзнанието на Гуенхвифар за частица от секундата. „Никога досега, освен когато Вивиан бе убита пред очите й, не съм виждала друг израз на лицето на Моргана, освен пълно спокойствие — тя винаги е въздържана, истинска жрица. Но това, което бе казано току — що, е истина, и по някакъв начин я засяга дълбоко… Защо ли?“
— Моргана — казваше Артур. — Кажи ми… Вярно ли е? Имам ли син?
„Какво значение има това за Моргана? За какво й е да крие истината от Артур? Може да прикрива собственото си непристойно поведение, но защо да крие от Артур, че някаква жена му е родила син?“ Изведнъж нещо, близко до истината, й мина през ума и тя ахна на глас.
Моргана мислеше: „Една жрица на Авалон никога не лъже. Но аз бях отхвърлена от Авалон, и затова, освен ако не искам страданията ми да се окажат напразни, трябва да излъжа, и то незабавно и така, че да ми повярват…“
— Коя е жената? — попита гневно Гуенхвифар. — Някоя от онези безнравствени жрици от Авалон, които лягат с мъжете в грях, подтиквани от плътска страст, по време на техните демонски тържества?
— Ти не знаеш нищо за Авалон — Моргана се стараеше гласът й да звучи спокойно. — Думите ти са като вятъра — без никакво значение…
Артур хвана ръката й.
— Моргана… сестро… — тя си каза, че всеки момент ще се разплаче… Също както той бе плакал в прегръдките й онази отдавнашна утрин, когато бяха разбрали, че са паднали в капана на Вивиан — и двамата…
Устата й бе пресъхнала, очите й горяха. Тя каза:
— Споменах нещо за… твой син, само за да успокоя Гуенхвифар. Тя се боеше, че ти не си способен да й дариш дете…
— Да беше го казала, за да успокоиш мен — каза Артур, но усмивката му си остана само гримаса и не стигна до очите му. — През всичките тези години съм страдал, че жена ми не може да зачене от мен, за да осигурим наследник за трона. Моргана, сега си длъжна да ми кажеш истината.
Моргана си пое дълбоко дъх. В пълната тишина, която цареше в стаята, се чуваше далечният лай на куче. От някой ъгъл на стаята се обаждаше щурец. Най-сетне тя проговори:
— В името на Богинята, знай тогава, Артур, щом настояваш — аз наистина родих син на Краля-елен, девет месеца след ритуала на Драконовия остров, когато ти бе провъзгласен за крал. Той живее при Моргоуз — тя ми се е заклела, че никой няма да разбере от нея кой е баща му. Сега ти го научаваш от мен. Нека приключим и забравим всичко още сега.
Артур бе пребледнял като мъртвец. Той взе Моргана в прегръдките си и тя усети, че цял трепери. Сълзи се стичаха по бузите му, но той не се опитваше да ги спре или изтрие.
— О, Моргана, Моргана… горката ми сестра! Винаги съм имал чувството, че съм ти причинил голяма мъка, но не можех и да подозирам, че е нещо толкова страшно…
— Искаш да кажеш, че е истина? — извика Гуенхвифар. — Че тази развратна уличница, която се нарича твоя сестра, не се е посвенила да практикува мръсния си занаят със собствения си брат?
Артур се обърна рязко, без да пуска Моргана от прегръдките си. Гуенхвифар никога не бе го чувала да говори с такъв глас.
— Млъкни! Забранявам ти да кажеш и дума повече против сестра ми — това, което се случи, не бе по нейно желание и тя не носи никаква вина! — Той си пое дъх, треперейки, и Гуенхвифар сякаш чу ехото на собствените си грозни думи.
— Нещастната ми сестра — поде отново Артур. — Носила си бремето съвсем сама, никога не опита да споделиш мъката си мен, а трябваше… Не, Гуенхвифар — каза той спокойно, обръщайки се отново към кралицата: — не е това, което си мислиш. Случи се по време на ритуала, с който племената на Древните ме приеха за свой крал. Ние не се познахме — беше тъмно, а и не бяхме се виждали отдавна. Разделиха ни, когато бях толкова малък, че Моргана можеше да ме носи на ръце. Онази нощ в моите очи тя бе само жрица на Великата майка, а и аз за нея бях само въплъщение на Рогатия Бог. Когато се разпознахме един друг, беше вече късно. Стореното не можеше да се поправи. — Бе овладял гласа си, в него вече не се долавяха сълзи. Но в същия миг притисна отново Моргана към себе си и извика: — Моргана, Моргана, трябваше да ми кажеш!
— Ето, и сега мислиш само за нея! — изплака Гуенхвифар. — Не мислиш за страшния грях, който си извършил — та тя ти е едноутробна сестра. За такова нещо не може да не те сполети Божият гняв…