— Наистина съм наказан — Артур продължаваше да притиска Моргана към себе си. — А при това грехът ми бе плод на незнание, и никой от нас не е искал да стори зло.
— Може би това е причината — гласът на Гуенхвифар трепереше и се чуваше едва. — Бог те е наказал с безплодие, но дори сега, ако се покаеш и се постараеш да изкупиш греха си…
Моргана се измъкна полека от ръцете на Артур. Гуенхвифар просто кипеше от няма ярост, докато я наблюдаваше как избърсва сълзите му със собствената си кърпичка — жестът й беше почти разсеян, напълно непринуден — така би постъпила всяка по-голяма сестра, или дори майка му. По нищо не личеше, че тази жена е провинена в ужасен грях — не изглеждаше толкова порочна, колкото трябваше да е според Гуенхвифар. После каза:
— Гуенхвифар, теб прекалено много те занимава мисълта за греха. Нито аз, нито Артур сме извършили грях. Грях е желанието да извършиш нещо нередно. Ние се свързахме по волята на Богинята, в името на живота, и от това се роди дете — то бе създадено в любов, каквито и да са събитията, които ни събраха. Вярно, Артур не може да признае син, който сестра му е износила в утробата си. Но той не е първият крал, който има незаконородено дете, чието съществуване е неудобно да бъде огласено. Момчето е живо и здраво, и на сигурно място — в Авалон. Богинята — а пък и твоят Бог, ако искаш да знаеш — не са някакви отмъстителни демони, които само търсят да вменят някому някой въображаем грях. Вярно е, че това, което се случи между мен и Артур, не биваше да се случва, но нито един от нас не го е искал. Станалото — станало. Пък и никой бог не би наказал теб с бездетство заради чужди грехове. Нима се опитваш да прехвърлиш вината за твоето безплодие на Артур, Гуенхвифар?
Гуенхвифар избухна:
— Разбира се! Грешникът е той, и Господ го наказва за кръвосмешение, защото е станал баща на сина на собствената си сестра, защото е участвал в ритуали в чест на тази Богиня — това сатанинско изчадие, което подтиква хората към разврат… Артур! — извика тя. — Обещай ми, че ще се покаеш, че още днес, на този свят ден, ще отидеш при епископа и ще изповядаш ужасния си грях, и ще сториш всичко, което той ти наложи за изкупление. Тогава може би Бог ще ти прости и ще вдигне присъдата от нас двамата!
Артур измъчено местеше поглед от Гуенхвифар към Моргана и обратно.
Моргана я прекъсна:
— Покаяние ли? Грях? Ти наистина ли си представяш Бог като някакъв злобен старец, който се вре навсякъде, за да разбере кой спи с чужда жена?
— Аз съм изповядала моите грехове — развика се Гуенхвифар. — Покаяла съм се и получих опрощение. Не за моите грехове ни наказва Господ! Обещай да се покаеш и ти, Артур! Господ те дари с победа при Маунт Бадон и тогава ти се закле да се откажеш от драконовото знаме и да управляваш като християнски крал, но остави този си грях неизповядан. Покай се сега и нека Господ те дари с победа и днес, както при Маунт Бадон. Освободи се от греха и ме дари със син, който ще царува след теб в Камелот!
Артур се извърна и се облегна на стената, покрил лицето си с ръце. Моргана понечи да отиде при него, но Гуенхвифар изкрещя:
— Не смей да се доближаваш до него, ти…! Нима ще се опиташ отново да го изкушаваш и да го вкараш в грях? Малко ли сте ни причинили — ти и онзи ужасен демон, когото наричаш Богиня? Станал е жертва на твоите козни — твоите и на онази отвратителна стара вещица, която Балин уби напълно заслужено заради езическите й магии!
Моргана затвори очи. Изглеждаше, че ще заплаче всеки момент. Но само въздъхна и каза:
— Не мога да те слушам как хулиш вярата ми, Гуенхвифар. Не забравяй, че аз никога не съм хулила твоята. Бог е Бог, независимо от това кой как го нарича, и винаги въплъщава доброто. Мисля, че е грях да си представяш, че Бог е отмъстителен и жесток, а ти искаш да го изкараш по-злобен от най-непригодния свещеник! Моля те да размислиш още веднъж, преди да принудиш Артур да отиде при вашите свещеници с тази история.
Тя се обърна рязко, така че червените дипли на роклята й се развяха, и излезе от стаята.
Артур се обърна към Гуенхвифар, след като бе проследил с очи излизащата Моргана. Помълча, после каза нежно, така, както не бе й говорил дори когато лежеше в прегръдките му:
— Скъпа моя любов…
— Защо ме наричаш така? — отвърна Гуенхвифар с горчивина и му обърна гръб. Той отиде при нея, постави ръка на рамото й и я накара да се обърне с лице към него.
— Любов моя, кралице моя, нима съм се държал толкова зле с теб?
— Дори сега — продължи Гуенхвифар разтреперана, — не можеш да мислиш за нищо друго, освен за мъката, която си причинил на Моргана.
— А нима трябва да ме радва мисълта за това, което е сполетяло родната ми сестра по моя вина? Кълна ти се, че я познах едва след като всичко бе свършено, а когато разбрахме какво е станало, тя бе тази, която ме утешаваше, сякаш бях все още малкото момченце, което обичаше да седи в скута й… Струва ми се, че ако се бе обърнала против мен, ако бе ме обвинила, а имаше право да го стори, щях да отида и да се удавя в езерото. Но така и не ми мина през ума какви последици е могла да има тази нощ за нея… Бях толкова млад, а после саксонците и битките изтриха всичко от паметта ми… — той разпери безпомощно ръце. — Опитах се да постъпя тъй, както поиска тя самата — да забравя, да знам само, че всичко бе сторено в неведение. О, да, сигурно е било грях, но аз не съм го искал…