Артур имаше толкова нещастен вид, че за миг Гуенхвифар се изкуши да каже точно това, което той очакваше да чуе. Дощя й се да го убеди, че действително не е извършил нищо лошо, да го вземе в прегръдките си и да го успокои. Но не направи нищо подобно. Никога, никога Артур не се бе обръщал към нея за утеха, никога не бе признавал пред нея грешките си. Дори сега продължаваше да настоява, че извършеният от него грях, заради който бракът им бе останал безплоден, изобщо не е грях; безпокоеше го само мисълта, че е причинил мъка на онази проклета вещица, сестра му! Тя проговори през сълзи, трепереща от ярост при мисълта, че той ще отдаде плача й на мъка, а не на гняв.
— Да не мислиш, че си причинил зло само на Моргана?
— Не виждам как бих могъл да навредя другиму — настоя той упорито. — Гуенхвифар, та тогава аз не бях и чувал за теб!
— Но се венча за мен, без да изповядаш този страшен грях, и дори сега не желаеш да го признаеш, да приемеш наложеното покаяние и да бъдеш пречистен…
Артур поде уморено:
— Моя Гуенхвифар, ако твоят Бог е способен да накаже човек за грях, извършен несъзнателно, би ли повярвала, че той ще отмени наказанието само защото аз ще призная греха си пред някой свещеник, ще прочета всички молитви, които той ми нареди да прочета, и известно време ще прекарам на хляб и вода?
— Ако се покаеш искрено…
— О, Господи, нима мислиш, че не съм се покаял? — избухна Артур. — Покайвах се всеки път през последните дванадесет години, когато виждах Моргана! Нима покаянието ми ще стане по-искрено, ако разкажа всичко на някой от тези свещеници, които имат за цел единствено да узнаят тайните на един крал, за да го държат в ръцете си?
— Продължаваш да мислиш само за гордостта си — каза гневно Гуенхвифар, — а гордостта също е грях. Ако се смириш, Господ ще ти прости!
— Ако твоят Бог е такъв, не търся прошката му! — Артур бе свил юмруци. — Мой дълг е да управлявам това кралство, Гуен, а не бих могъл да изпълня дълга си, ако се влача на колене пред някой свещеник и приемам всичко, което той реши да ми наложи като покаяние! А трябва да мисля и за Моргана — и без това вече я наричат магьосница, развратница, вещица! Нямам право на такова признание, което ще навлече присмех и публичен позор на сестра ми!
— Но и душата на Моргана трябва да бъде спасена — отвърна Гуенхвифар. — Дано народът на тази страна види как самият крал се отрича от гордостта, за да спаси душата си, как смирено се разкайва за греховете си, това ще им помогне и те да се погрижат за спасението на душите си. Тази постъпка ще наклони везните в негова полза, когато се изправи пред своя Бог!
Артур въздъхна.
— Спориш не по-зле от съветниците ми, Гуенхвифар. Но аз не съм свещеник, и спасението на душите на моите поданици не е моя грижа…
— Как можеш да говориш така? — извика тя. — Като крал ти държиш в ръцете си не само живота на тези хора, но и душите им! Ти трябва да бъдеш пример за набожност, също както даваш пример с храбростта си на бойното поле! Какво би казал за крал, който праща поданиците си на бой, а сам седи на сигурно място и ги наблюдава отдалече?
— Нищо добро — отвърна Артур, и Гуенхвифар, вече уверена в победата си, продължи:
— А какво ще кажеш тогава за крал, който иска от поданиците си да бъдат добродетелни и набожни, а не се замисля за собствените си грехове?
Артур въздъхна отново:
— Защо тези неща те занимават толкова много, Гуенхвифар?
— Защото не мога да понеса мисълта, че си осъден на вечни мъки в адския огън… И защото, ако се очистиш от греха, Бог може да вдигне наказанието си от нас.
Тя се задави и заплака отново. Той я прегърна и притисна главата й към рамото си. После каза много меко:
— Искрено ли вярваш в това, кралице моя?
В този момент Гуенхвифар си спомни: точно така бе говорил с нея, когато отказа да издигне знамето с лика на Дева Мария в битката. Тогава Гуенхвифар успя да го обърне към Христа, и Бог му дари победа. Но нали тогава не знаеше нищо за този голям, непризнат грях. Тя кимна, все така притисната към него, и чу въздишката му.