— В такъв случай съм прегрешил и спрямо теб, и трябва по някакъв начин да изкупя греха си. Но не можеш да ме убедиш, че е редно заради това Моргана да бъде опозорена.
— Пак Моргана — Гуенхвифар кипеше от гняв. — Не искаш тя да страда, така ли? В твоите очи тя е съвършена! В такъв случай може би смяташ за редно аз да страдам заради сторения от нея грях? Нима я обичаш толкова повече от мен, че ще ме лишиш от щастието да имам дете, само и само никой да не разбере за срама й?
— Дори ако аз съм виновен с нещо пред теб, Гуенхвифар, Моргана е невинна…
— Не, не е! — извика Гуенхвифар. — Тя упорито се кланя на Богинята на древния народ, а нашите свещеници казват, че тази Богиня е змията, която Господ Бог прокудил от райската градина! До ден-днешен Моргана държи да спазва порочните езически обичаи! Бог ни учи, че тези езичници, които се вслушат в Божието слово, ще бъдат спасени — но какво ще стане с Моргана, която е израсла в християнски дом, а по-късно се е отрекла от Христа и се е обърнала към вълшебствата на Авалон? През всички тези години в кралския двор тя е чувала Божието слово, а не е ли казано, че тези, които чуят Божието слово, и не повярват, и не се покаят, ще бъдат прокълнати за вечни времена? А жените най-много се нуждаят от покаяние, защото жена е станала причина за първородния грях… — Гуенхвифар се разхлипа така отчаяно, че не можеше да говори.
Най-сетне Артур каза:
— Какво искаш от мен, моя Гуенхвифар?
— Днес е свят ден, Петдесетница — каза тя, продължавайки да плаче. Опитваше се да овладее гласа си. — На този ден Светият Дух е слязъл при хората! Нима ще отидеш на литургия и ще приемеш светото причастие с такъв грях на душата си?
— Предполагам… Предполагам, че не бих могъл — каза Артур с пресекващ глас. — Ако искрено вярваш във всичко, което каза, Гуенхвифар, аз няма да ти отнема тази утеха. Ще се покая дотолкова, доколкото имам сили да се покая за неволно сторен грях, и ще приема това, което епископът реши да ми наложи за изкупление. — Усмивката му бе измъчена и приличаше по-скоро на гримаса. — Надявам се за твое добро, скъпа моя, да се окажеш права, и Божията воля действително да е такава.
Гуенхвифар обви ръце около шията му. Този път сълзите й бяха от благодарност. Но в същия миг я прониза ужасно съмнение. Спомни си какво бе преживяла в дома на Мелеагрант и как молитвите й не я спасиха. Тогава Бог не я възнагради за добродетелта, и после, когато прие в прегръдките си Ланселет, тя се бе заклела, че няма да се крие и разкайва, защото бе решила, че един Бог, който не я е възнаградил за добродетелта, няма и да я накаже за греха. Бог не го бе грижа за нея…
Но Бог я бе наказал все пак. Ланселет й беше отнет, бе станал съпруг на Илейн, и въпреки че бе изложила на опасност безсмъртната си душа, тя не бе спечелила нищо… Бе признала греха си, бе се покаяла, но Бог не бе отменил наказанието й. А сега разбираше, че вината може би изобщо не бе нейна, че може би страдаше заради греха на Артур, заради кръвосмесителната му връзка със сестра му. Но ако се пречистеха и двамата, ако той се покаеше за този си непризнат грях и се смиреше, тогава несъмнено Бог щеше да прости и нему…
Артур я целуна по косата и я погали. После се отдръпна от нея и тя изведнъж се почувства самотна и изоставена — сякаш не бе на сигурно място, зад дебели стени, а някъде на открито, под враждебното небе — тежко, надвиснало, изпълнено със заплаха… Тя тръгна към Артур, искаше отново да потърси закрилата на ръцете му, но той се бе отпуснал в един стол и седеше така, измъчен, изтощен, и в мислите си бе някъде далеч — безкрайно далеч от нея.
Накрая той вдигна глава и каза с въздишка, която сякаш идваше от дълбините на душата му:
— Прати да повикат отец Патрициус.
8
Когато Моргана остави Артур и Гуенхвифар в стаята им, намери някаква наметка и изтича навън, без да я е грижа за дъжда. Качи се горе на укрепленията и се заразхожда по тях, съвсем сама. Шатрите на васалните крале и Артуровите рицари бяха скупчени в началото на хълма Камелот. Въпреки дъжда знамената и разноцветните флагчета по тях се вееха весело. Но небето беше мрачно, надвисналите облаци сякаш докосваха билото на хълма. Докато крачеше неспокойно напред-назад, Моргана си каза, че Светият дух би могъл да избере по-подходящ ден, за да слезе сред хората — и по-точно при Артур.
Да, сигурно бе, че Гуенхвифар няма да го остави на мира, докато не признае всичко пред свещениците. А клетвата му пред Авалон?
И все пак, ако съдбата на Гуидиън бе един ден да наследи баща си на трона, ако наистина такива бяха плановете на Мерлин… Никой не може да избяга от съдбата си. Нито мъжете, нито жените, каза си Моргана мрачно. Талиезин, който знаеше всякакви стари песни и предания, й бе разказал веднъж една легенда на древния народ, който живял някъде към Светите земи… Да, там някъде. Там живял някакъв човек, който бил прокълнат да убие баща си и да стане съпруг на майка си. Когато разбрали за проклятието, родителите решили да го изхвърлят от дома си и да го оставят да умре, но го спасили и отгледали други хора. Когато пораснал, един ден срещнал баща си, без да го познае, скарал се с него, ударил го и го убил, а сетне се оженил за вдовицата му — така че тъкмо мерките, които родителите предприели, за да избегнат проклятието, допринесли за неговото осъществяване — ако този човек бе израснал в дома на баща си, не би сторил това, което извършил поради незнание…