Тя и Артур също бяха прегрешили поради незнание, но въпреки това онази фея бе проклела сина и: „Изхвърли плода на утробата си, или го убий, когато излезе от нея, защото какво ще стане с Краля-елен, когато младият елен порасне?“ Изведнъж целият свят около Моргана избледня — стори й се непознат, сякаш се бе заблудила из мъглите около Авалон, и тя усети някакво жужене в главата си.
После отвсякъде се разнесе страшен шум — някакво оглушително блъскане… Не, това бяха просто църковните камбани, които призоваваха богомолците на служба. Моргана бе чувала, че феите бягат от звука на църковните камбани, че затова са се оттеглили в далечните пещери из хълмовете… Не можеше да си представи как ще отиде и ще седне както обикновено, в църква, и как ще изслуша спокойно литургията — защото от придворните дами на кралицата се очакваше да дават пример с набожността си. Имаше чувството, че стените ще паднат върху й и ще я задушат, че монотонният глас на свещеника и мириса на тамян ще я накарат да полудее — по-добре беше да остане тук, под чистия дъжд. Едва сега се сети да нахлупи качулката на главата си — панделките, които бе вплела в косите си, бяха измокрени и сигурно не ставаха вече за нищо. Опита се да ги пооправи, но по пръстите й останаха следи от боята — не беше качествена, защото необходимите съставки бяха много скъпи и не се намираха лесно.
Дъждът бе почнал да спира и между палатките засноваха хора.
— Днес няма да има турнир — разнесе се глас зад нея, — иначе бих те помолил да ми дадеш една от тези панделки, за да я нося вместо знаме в битката, лейди Моргана.
Моргана примигна и се опита да дойде на себе си. До нея се бе изправил някакъв млад мъж — строен, тъмноок и тъмнокос — струваше й се, че го познава отнякъде, но не можеше да си припомни откъде.
— Не ме ли помниш, лейди? — каза той натъжено. — А пък ми бяха казали, че си заложила една панделка на мое име — на един турнир преди година или две, или може би три?
Да, сега Моргана го позна — той беше син на крал Уриенс от Северен Уелс. Аколон, така се казваше; и тя наистина бе заложила на него, когато една от придворните дами на кралицата заяви, че никой не може да победи Ланселет… Тогава така и не узна дали е спечелила — на тази Петдесетница беше убита Вивиан.
— Но разбира се, помня те, сър Аколон. Онази Петдесетница, ако си спомняш, бе така помрачена от жестокото убийство на моята осиновителка…
Той веднага съжали за упрека в думите си.
— Тогава трябва да те помоля за прошка, защото ти припомних онова трагично събитие. Пък и се надявам, че ще има още много турнири преди края на тържествата — сега в страната цари мир, но господарят Артур държи да се убеди, че войните му са в състояние да защитават народа в случай на нужда.
— Не ми се вярва това да се наложи скоро — отвърна Моргана. — Напоследък дори северните варвари не се занимават с нас. Може би ти липсват някогашните дни на славни битки?
Усмивката му наистина бе хубава.
— Бих се при Маунт Бадон — започна той. — Това беше първото ми сражение и насмалко не стана и последното. Струва ми се, че все пак предпочитам турнирите. Сражавам се, ако така трябва, но далеч по-добре е да се биеш срещу добри приятели, които нямат желание да те убиват, и пред очите на красиви дами, които се възхищават на уменията ти… В истинската битка, лейди, няма кой да се възхищава на проявената смелост, пък няма и кой знае какви прояви на смелост, независимо от приказките после…
Докато говореха, бяха наближили църквата. Сега гласът му бе заглушен почти напълно от камбанния звън. „Приятен, мелодичен глас“ мислеше си Моргана. Зачуди се дали Аколон може да свири на арфа. После се извърна рязко и тръгна в посока, обратна на тази, откъдето долиташе звънът на камбани.