По време на цялата литургия Гуенхвифар седя сама. Опитваше се да си възвърне самообладанието. Архиепископът изнесе обичайната проповед, която слушаха на Петдесетница — разказ за това, как Светият дух слязъл сред хората. Гуенхвифар мислеше: „Ако Артур най-сетне се е покаял за всички свои грехове и е станал добър християнин, аз трябва да благодаря на Светия дух, който наистина осени и двама ни днес“. Тя плъзна незабелязано пръсти по корема си; тази сутрин тя лежа в прегръдките на Артур — може би по сретение щеше да държи в ръцете си наследника на кралството? Хвърли поглед към мястото, където Ланселет бе коленичил редом с Илейн. Ревнивият й поглед вече бе забелязал, че Илейн отново наедрява около талията. Чакаха още един син, или може би дъщеря. „Ето, сега Илейн се пъчи гордо до мъжа, когото съм обичала толкова силно и толкова дълго, със сина, който аз трябваше да му родя… Длъжна съм да се смиря и да преклоня глава пред Божията воля — поне за известно време. Може да се правя, че приемам сина й да наследи трона на Артур. Но аз също съм грешница — нали казвах на Артур, че трябва да се откаже от гордостта си, а аз самата се водя от гордост“.
Църквата беше претъпкана, както винаги на голям празник. Артур изглеждаше блед и потиснат; беше говорил с епископа, макар че преди литургията нямаха време за по-продължителен разговор. Гуенхвифар, коленичейки до него, си каза, че той е далечен, по-непознат отколкото беше за нея през онзи отдавнашен ден, когато за първи път отиде в леглото му, тръпнеща от ужас пред това, което й предстоеше.
„Не трябваше да се карам с Моргана… Защо се чувствам виновна? Моргана е грешница, не аз… Аз съм изповядала греховете си и съм се покаяла, и съм опростена…“
Моргана не беше в църквата; не можеше да прояви такава дързост, да дойде неопростена на литургия, и то след като е била разобличена в своята същност — езичница, провинена в кръвосмешение, вещица и магьосница.
Литургията сякаш нямаше край, но накрая епископът благослови паството си и хората заизлизаха от църква. За миг тълпата притисна Гуенхвифар към Ланселет и Илейн; той бе обгърнал загрижено тялото на жена си с ръка, та да не я блъскат околните. Гуенхвифар ги загледа в очите, за да не вижда закръгления корем на Илейн.
— Отдавна не съм ви виждала в двора… — започна тя.
— О, на север има толкова много неща за вършене — отвърна Ланселет.
— Дано поне няма нови дракони — намеси се Артур.
— Слава Богу, не — усмихна се Ланселет. — Не беше изключено първата среща с дракон да се превърне в последната ми битка. Да ми прости Бог, че се подигравах на Пелинор, когато той разправяше за звяра! Сега, когато вече няма саксонци за избиване, нашите рицари действително ще трябва да се заемат с разбойниците, бандитите и драконите, ако ги има още — изобщо с всяко зло, което вреди на мирния народ.
Илейн се усмихна плахо на Гуенхвифар.
— Съпругът ми не е по-различен от всички мъже — всеки от тях би предпочел да отиде да се сражава, дори срещу дракони, отколкото да си седи у дома и да се наслаждава на мира, който извоюваха с такива усилия! Артур същият ли е?
— Струва ми се, достатъчно му е това, че тук, в двора, всеки търси от него правосъдие — отвърна Гуенхвифар, приключвайки темата. — Кога ще раждаш? — попита тя, загледана в закръгленото тяло на братовчедка си. — Как мислиш, пак ли ще е момче, или този път чакате момиче?
— Надявам се на втори син. Не искам дъщеря — отвърна Илейн, — но нека бъде Божията воля. Къде е Моргана? Защо не я видях в църквата? Да не е болна?
Гуенхвифар се усмихна презрително.
— Нали знаеш колко ревностна християнка е Моргана.
— Но тя ми е приятелка — настоя Илейн, — и дори да не е добра християнка, аз продължавам да я обичам и ще се моля за нея.
„Как няма да се молиш за нея“, каза си Гуенхвифар горчиво, „нали тя те омъжи, за да причини страдание на мен“. Стори й се, че невинните сини очи на Илейн са пълни с лицемерие, в гласа й прозвуча измама. Стори й се, че ако остане още само миг тук, ще се хвърли върху братовчедка си и ще почне да я души. Измънка някакво извинение, и Артур веднага я последва.
Той поде:
— Надявах се, че Ланселет ще остане с нас поне няколко седмици, но се оказа, че веднага се връщат на север. Той ми каза, че няма нищо против Илейн да остане тук, ако ти пожелаеш да я приемеш. Щяла да ражда скоро, та той предпочита да не я взема със себе си на такъв дълъг път. Може би Моргана се е затъжила за нея — нали бяха приятелки. Е, това си е ваша, женска работа, разберете си помежду си… — той я загледа мрачно. — Аз трябва да вървя. Архиепископът пожела да разговаря с мен веднага след службата.