— Знам, скъпа моя. Знаеш ли, не исках да идвам тук днес. Обичам теб, обичам и Артур, но минаха дните, когато приемах да бъда капитан на неговата конница и… — гласът му трепна — защитник на кралицата.
Внезапно тя вдигна очи и каза:
— Не мислиш ли, че младостта ни вече е отминала, Ланс? Ръката й беше все още в неговата.
Той кимна и въздъхна:
— Да, така е.
Моргана отново бе взела арфата и пееше. Ланселет продължи:
— Гласът й е все така прекрасен. Когато я слушам, винаги си спомням за майка ми — тя не пееше толкова хубаво, но гласът й беше подобен — мек и нисък…
— Моргана си е все така млада — отбеляза ревниво Гуенхвифар.
— Така е с всички, в чиито жили тече кръвта на Древните — до определено време изглеждат така, сякаш никога няма да остареят, и след това се състаряват изведнъж — каза Ланселет. После се наведе, целуна я леко по бузата и допълни: — Не мисли, че си по-малко красива от Моргана, Гуен. Просто твоята красота е различна — това е всичко.
— Защо ми казваш това?
— Любима, не мога да те гледам толкова нещастна…
— Мисля, че изобщо не знам какво означава да бъдеш щастлив — отвърна Гуенхвифар.
„Защо Моргана остава недосегаема за времето? Това, което съсипа моя живот и живота на Артур, на нея сякаш не й тежи. Ето, тя пак пее и се смее, и онзи млад рицар със змиите около китките съвсем се е захласнал по нея…“
След малко Ланселет каза, че трябва да отиде при Илейн, и я остави сама. Артур се върна и седна до нея, но тогава се заредиха стари приятели — всеки му поднасяше своя дар, напомняше за заслугите си, искаше нещо. Дойде Уриенс от Северен Уелс — беше посивял и наедрял, но все още бе запазил всичките си зъби, и продължаваше да води войските си в бой.
Уриенс поде:
— Искам да те помоля за нещо, кралю. Искам да се оженя отново, и бих желал да се сродя с теб. Чух, че Лот от Лотиан е починал, и с радост бих взел за жена неговата вдовица, Моргоуз.
Артур потисна с мъка смеха си.
— Що се отнася до това, приятелю, искай разрешение не от мен, а от сър Гауейн. Сега той владее Лотиан, и несъмнено ще се зарадва, ако успее да намери нов съпруг на майка си, тъй като тя е една доста своенравна дама. Не мога да й наредя да се омъжи — все едно да заповядам на майка си.
Внезапно вдъхновение осени Гуенхвифар. Ето идеалното разрешение на всички проблеми — сам Артур каза, че разчуе ли се тайната в кралския двор, Моргана неминуемо ще стане обект на присмех и презрение. Тя го подръпна за ръкава и каза тихо:
— Артур, Уриенс е ценен съюзник. Казвал си ми, че трябва да ценим уелските мини също както са ги ценили римляните, заради желязото и оловото, които се добиват там… А имаш неомъжена сестра, чийто брак зависи от теб.
Той я изгледа стреснато.
— Но Уриенс е много стар!
— Моргана е по-голяма от теб — отвърна Гуенхвифар, — и тъй като Уриенс има пораснали синове и дори внуци, надали ще настоява тя да му роди на всяка цена дете.
— Така е — съгласи се намръщено Артур — такъв брак би бил подходящ. — Той се обърна към Уриенс и каза: — Не мога да наредя на лейди Моргоуз да се омъжи повторно, но моята сестра, херцогинята на Корнуол, е все още неомъжена.
Уриенс се поклони.
— Не смеех да се прицеля толкова високо, кралю, но ако сестра ти пожелае да бъде кралица в моите земи…
— Не бих принудил никоя жена да се омъжи против волята си — каза Артур, — но ти обещавам да я попитам.
Той повика един от пажовете.
— Когато лейди Моргана завърши песента, попитай я дали би дошла при мен.
Уриенс загледа Моргана. Тъмният цвят на роклята придаваше необичайно светъл тен на лицето й.
— Сестра ти е много красива жена, кралю. Мъжът, когото реши да приеме за съпруг, ще бъде щастливец.
Уриенс се върна на мястото си, а Артур каза замислено, докато наблюдаваше как Моргана си проправя път към тях:
— Отдавна трябваше да се омъжи — сигурно вече копнее за свой дом, където тя ще е господарка, вместо да бъде на разположение на друга жена. Пък и за по-младите мъже би била прекалено учена. Но Уриенс действително ще бъде щастлив, защото тя е очарователна, а и ще ръководи отлично домакинството му. Все пак… иска ми се да не беше толкова стар…
— Сигурно ще бъде по-щастлива със солиден и улегнал съпруг — отбеляза Гуенхвифар. — В края на краищата тя самата не е някакво романтично хлапе.
Моргана дойде и се поклони пред тях. Както винаги пред хора, лицето й беше напълно безстрастно. Усмихваше се учтиво и този път Гуенхвифар изпита дълбока благодарност за хладнокръвието й.
— Сестро — започна Артур. — Поискаха от мен ръката ти. След това, което се случи тази сутрин — той заговори по-тихо — мисля, че ще е разумно известно време да поживееш далеч от двора.