Казах го нарочно. Ако се беше възмутил от грубоватата шега, щях да съм наясно как да се отнасям с него за в бъдеще. Щях да внимавам винаги да се преструвам на кротка и скромна. Но вместо това той се разсмя добросърдечно и отбеляза:
— Струва ми се, че ти и аз ще се разбираме отлично, мила. До гуша ми дойде от млади момичета, с които човек не може да се посмее. Дано и ти да си доволна, като вземаш за съпруг стар човек като мен. Синовете ми се присмиват, че се ожених още веднъж и след раждането на Увейн, но да ти кажа честно, Моргана, човек свиква с брака. Не обичам да живея сам. А когато и последната ми съпруга умря от лятната треска… Е, вярно, исках да се сродя с брат ти, но мога да ти кажа искрено, че освен това се чувствах и самотен. Мисля си, че ти, като не си била омъжена, за разлика от повечето жени на твоята възраст, може пък и да изпиташ удоволствие от това, че сега ще имаш свой дом и съпруг, пък дори той да не е млад и красив. Знам, че не са взели мнението ти за този брак, но все пак се надявам да не се чувстваш нещастна.
„Поне“, казах си, „не очаква да съм зашеметена от възторг пред голямата чест да бъда негова съпруга“. Можех да му кажа, че за мен няма да има голяма разлика — не бях изпитвала истинско щастие, откак напуснах Авалон, и тъй като щях да бъда нещастна, където и да съм, може би щеше да е по-добре поне да съм далеч от злонамереността на Гуенхвифар. Не можех повече да се преструвам на нейна любяща приятелка и роднина — това донякъде ме натъжаваше, защото имаше време, когато наистина бяхме приятелки. Но не бях аз тази, която се промени. Едно е сигурно — нямах никакво желание да й отнема Ланселет; но как бих могла да й обясня, че въпреки желанието изпитвах към него и презрение, и не бих го взела за съпруг, дори да ми го предлагаха. О, да, ако Артур бе настоял той да ме вземе за съпруга още преди собствената му венчавка с Гуенхвифар… Но дори и тогава щеше да е късно. Всъщност, когато и да е след онзи ден, когато двамата бяхме сред каменния кръг, щеше да е много късно. Ако тогава бях го оставила да отнеме девствеността ми, нито едно от последвалите събития нямаше да се случи… Но стореното си остава сторено. Тогава не можех да знам какви планове има за мен Вивиан; и затова всичко стана, както е било предначертано, и развоят на събитията доведе и до сватбата ми с Уриенс.
Нашата първа брачна нощ не се размина много с очакванията ми. В продължение на известно време той се стара, милва ме, пъшка, притеснява се, докато задиша тежко, свърши изведнъж, търкулна се настрани и заспа. Тъй като не очаквах нищо по-добро, не бях разочарована. Дори не ми бе неприятно да заспя в прегръдката му. Той обичаше да ме чувства до себе си, и въпреки че след първите седмици рядко се любеше с мен, обичаше много да спим в едно легло. Понякога ме държеше в прегръдките си в продължение на часове, разправяше ми какво ли не, и което е по-важното, вслушваше се и в това, което аз имах да му кажа. За разлика от повлияното от Рим население на Юга, хората от племената, населяващи Северен Уелс, никога не се отнасяха с насмешка към думите на една жена. Поне за това изпитвах искрена благодарност — че никога не пренебрегваше съветите ми, просто защото ги е дала жена.
Северен Уелс се оказа прекрасна страна — с големи хълмове и дори планини, които ми напомняха на Лотиан. Но планините в Лотиан бяха високи и там не растеше почти нищо, а земите на Уриенс бяха зелени и плодородни, обсипани с цветя и плодни дръвчета. Почвата беше богата и реколтата — добра. Уриенс бе избрал една от най-красивите долини, за да построи замъка си. Синът му Авалох, както и съпругата, и децата на Авалох, ме почитаха във всяко отношение, а най-малкият му син — Увейн, свикна да ми казва „мамо“. Едва сега разбрах какво би било, ако бях отгледала собствения си син, да бях се грижила за дребните ежедневни нужди на едно растящо дете, да се притеснявам, че се катери по дърветата и може да изпотроши костите си, да се чудя с какво да го обличам, като израства толкова бързо от дрехите си, или ги изпокъсва из шубраците, да се притеснявам, защото е нагрубил възпитателя си, или се е измъкнал, за да отиде на лов, вместо да си учи уроците. Свещеникът, чието задължение беше да учи Увейн на четмо и писмо, бе вдигнал ръце от него; затова пък момчето беше най-голямата радост и гордост на главния оръжейник. Действително, беше буйно момче, но аз го обикнах много; той ми прислужваше на вечеря, и често седеше при мен в голямата зала, докато свирех на арфа и пеех — като всички, родени в тези земи, той имаше добър слух и ясен, мелодичен глас. Освен това всички в двора на Уриенс, начело със самия крал, предпочитаха да свирят и пеят сами, отколкото да слушат платени странстващи певци. След година-две съвсем искрено започнах да приемам Увейн като свой роден син, пък и той изобщо не помнеше истинската си майка. Макар и буен, с мен биваше неизменно мил; момчетата на тази възраст не са лесни за гледане, и имаше дни, когато той се цупеше и се държеше зле, но винаги след това проявяваше трогателна нежност — идваше при мен и слушаше песните ми, носеше ми полски цветя или някоя неумело обработена заешка кожа. Понякога дори се навеждаше, несръчно като младо щъркелче, и ме целуваше плахо по бузата. Тогава често си казвах, че щеше да е хубаво да имам свои деца, които да отгледам сама. Животът в кралския двор течеше много спокойно, та нямаше и с какво друго да се занимавам. Войните и размириците из южните земи почти не ни засягаха.