И тогава, тъкмо се бе навършила година от сватбата ни с Уриенс, у дома се прибра Аколон.
9
Над хълмовете цареше лято; овощната градина на кралицата бе отрупана с бели и розови цветове. Моргана се разхождаше под дърветата, обзета от болезнена носталгия. Кръвта й се вълнуваше от спомена за пролетите на Авалон, за дърветата, обвити в същите бялорозови облаци. Наближаваше лятното слънцестоене; наложи й се да го пресметне. Осъзна с болка, че придобитите на Авалон способности избледняват — не можеше вече да чувства с тялото си смяната на сезоните.
„Не, не бива да се самозалъгвам. Причината не е в това, че съм забравила, или че съм изгубила способността да чувствам смяната на сезоните с кръвта си — просто вече не си разрешавам тези чувства“.
Моргана се погледна безстрастно, сякаш отстрани — беше облечена с рокля в мрачни тонове, но много скъпа — достойна за кралица. Уриенс й бе подарил всички рокли и накити на последната му съпруга, а тя имаше и скъпоценностите на майка си. Кралят обичаше да я вижда обсипана със скъпоценности, подчертаващи кралското й достойнство.
„Има крале, които убиват пленниците си, или ги пращат да работят в мините… Ако кралят на Северен Уелс предпочита да обкичва една пленница със скъпоценности и да я държи до себе си, наричайки я своя кралица, това е негово право“.
И все пак лятото вълнуваше кръвта в жилите й. Долу, в подножието на хълма, един орач подвикваше на вола си и виковете му долитаха до нея. Утре беше Еньовден.
Идущата неделя някой от свещениците щеше да поведе шествие из полята, да ги обиколи, съпроводен от дякони и псалтове. Щяха да пеят псалми и да благославят земята. По-заможните рицари и земевладелци бяха съумели да убедят народа, че това е по-подходящо за една християнска страна в сравнение със стария обичай, съгласно който хората кладяха големи огньове в полята и призоваваха Великата Богиня да дари земите им с плодородие. Не за първи път на Моргана й се прииска да беше просто обучена жрица, да не беше наследница на кралската династия на Авалон.
„Ако бе тъй, щях все още да съм там“, мислеше си тя, „да продължавам на служа на Богинята… А тук съм като корабокрушенец в чужда земя…“ Тя се извърна рязко и закрачи през разцъфтелите градини със сведена глава. Не искаше да вижда ябълковите цветове.
„Отново и отново идва пролетта, а после — лятото, с неговите дарове. Но аз съм все сама и обречена на безплодие, също както християнските девици, обречени на безбрачие, затворници зад манастирските стени“. Наложи си да не заплаче — тези дни непрекъснато й се приплакваше — и влезе в замъка. Зад нея залязващото слънце заля с кървавочервени отблясъци полята, но тя не искаше да гледа и залеза. Всичко около нея трябваше да е сиво и безплодно „Сиво и безплодно като мен“.
Една от придворните я пресрещна на вратата.
— Господарке, кралят се върна и иска да говори с теб в покоите си.
— Да, трябва да отида — измърмори Моргана повече на себе си. Внезапна болка стегна челото й като с обръч. За миг имаше чувството, че се задушава. Не можеше да си наложи да влезе навътре в мрачния замък. През цялата студена зима стените му я притискаха, сякаш бе хваната в капан. Каза си да не се поддава на внушения, стисна зъби и се запъти към покоите на Уриенс. Намери го полугол, проснат върху каменните плочи на пода, а личният му прислужник го разтриваше.
— Пак си се преуморил — каза Моргана. И продължи наум: „Не си вече млад, за да препускаш така из земите си“. Уриенс бе ходил до един близък град, за да разреши някакъв спор за имоти. Моргана знаеше, че той иска тя да бъде до него, да й разправи всичко, което е чул и видял по време на обиколката си. Седна на своя стол и заслуша с половин ухо това, което съпругът й имаше да казва.