— Можеш да си вървиш, Берек — каза Уриенс. — Кралицата ще ми намери дрехи.
Когато прислужникът излезе, той попита:
— Ще ми разтриеш ли краката, Моргана? Ти го правиш по-добре от него.
— Разбира се. Но трябва да седнеш тук на стола.
Той протегна ръка и тя го издърпа нагоре, за да стане. Постави малко столче под краката му и коленичи, после започна да трие изтънелите от старост, мазолести ходила, докато кръвта им се раздвижи и те изгубиха мъртвешкия си вид. Извади едно шишенце и започна да втрива едно от билковите масла, които сама приготвяше, в изкривените пръсти на краката му.
— Трябва да наредиш да ти направят нови ботуши — отбеляза тя. — Старите са пукнати, и на това място кракът ти ще се разрани — виждаш ли, вече има мехур.
— Но старите ботуши са ми толкова удобни! Новите винаги са твърди — възрази Уриенс.
Моргана каза:
— Стори тъй, както пожелаеш, господарю.
— Не, не, мила, ти си права както винаги — отвърна старият крал. — Ще заръчам утре обущарят да ми вземе мярка.
Моргана стана, за да прибере шишенцето с билковото масло и да му подаде чифт стари, обезформени от носене обувки, и си каза: „Чудя се дали му минава през ума, че този чифт ботуши може да му е последен — дали затова не иска да ги поръча?“ Но не продължи да се занимава с мисълта какви последици би имала за нея смъртта на краля. Не й бе приятно да мисли за смъртта му — с нея винаги се беше отнасял добре. Нахлузи меките обувки на краката му и стана, бършейки ръце в една кърпа. Така по-добре ли е, господарю?
— Чувствам се прекрасно, скъпа, благодаря ти. Никой не може да се грижи за мен като теб — отвърна той.
Моргана въздъхна. С новите ботуши краката щяха да го измъчват; прав беше, че ще са твърди и ще му разраняват стъпалата. Може би трябваше наистина да се откаже от ездата и да си стои вкъщи, но той не искаше и да чуе.
Тя поде:
— Пращай Авалох да решава такива спорове. Редно е да се научи как да управлява народа си.
Най-големият син на Уриенс й беше връстник. Доста отдавна чакаше да се възкачи на престола, но баща му създаваше впечатлението, че ще управлява вечно.
— Вярно, права си, но ако не отида аз, те ще решат, че кралят не се интересува от тях — отвърна Уриенс. — Може би ще го пращам през зимата, когато се разкалят пътищата…
— Добре ще е да го сториш — отвърна тя. — Иначе отново ще ти станат рани от измръзване. Рискуваш дори ръцете да ти се схванат непоправимо.
— Каквото и да говорим, Моргана — обърна се той към нея с радушната си усмивка, — аз съм си стар човек, а за старостта цяр няма. Я кажи, ще има ли печено прасе за вечеря?
— Да — отвърна Моргана, — а за десерт ще има и ранни череши. Погрижих се да наберат.
— Ти си забележителна домакиня, мила моя — каза Уриенс и взе ръката и в своята, докато двамата излизаха от стаята. Тя си каза: „Мисли си, че ми прави комплимент с думите си“.
Цялото семейство вече се бе събрало около трапезата за вечеря: Авалох, съпругата на Авалох, Малин, и малките им деца; Увейн, източен и тъмнокос, и свещеникът, който бе негов възпитател; по-нататък на масата седяха други рицари със съпругите си, както и по-високопоставените членове на прислугата. Уриенс и Моргана заеха местата си и Моргана веднага направи знак да започват със сервирането. В същия момент най-малкото дете на Малин започна да хленчи:
— Баба! Баба! Искам баба да ме вземе на колене!
Малин — бледа, светлоруса млада жена, която отново беше бременна — му се скара:
— Тихо, Кон! Седни спокойно като добро момче и не вдигай шум!
Но детето вече бе докретало до коленете на Моргана; тя се засмя и го взе на скута си. „Ама че баба съм!“, мина й през ума. „Та Малин ми е почти връстница!“. Въпреки това, важното бе, че внуците на Уриенс я обичаха. Тя прегърна здраво малкото момченце. Къдравата главичка, притисната към тялото й, вкопчените в нея малки мърляви пръстчета й доставиха неизмерима наслада. Започна да реже парчета от печеното свинско в чинията си и да „рани Кон“. Сетне се зае да му изрязва парче хляб във формата на прасе.
— Ето, сега си готов с вечерята — каза тя накрая, избърса омазнените си от месото пръсти и се зае със собствената си вечеря. Яде съвсем малко месо — все още не го обичаше много; всъщност предпочиташе само да си топи късчета хляб в соса. Приключи бързо с храненето, останалите продължаваха да ядат. После се облегна назад и започна да пее тихичко на Кон, който доволно се бе свил на кълбо в скута й. След време осъзна, че всички са се заслушали в песента й и млъкна.
— Моля те, майко, продължавай — каза Увейн, но тя поклати глава.
— Не. Уморена съм… Чуйте, какъв е този шум в двора? — Моргана се изправи на крака и направи знак на един от прислужниците да й осветява пътя. Той вървеше зад нея, издигнал високо факлата, и когато слязоха в двора, тя видя ясно новопристигналия конник. Прислужникът постави припряно факлата в една от скобите на стената и затича към него, за да му помогне да слезе от коня.