Малин се прекръсти и каза благонравно:
— Да благодарим на Бога, че живеем сред цивилизовани хора.
Аколон отбеляза:
— Теб надали биха избрали за такъв ритуал, снахо.
Увейн, нетактичен като всяко момче на неговата възраст, добави:
— Не, тя не е достатъчно хубава. Но майка ни биха избрали, защото е красива, нали, Аколон?
— Щастлив съм, че намирате моята кралица за красива — избърза да се намеси Уриенс, — но миналото си е минало. Вече не горим живи котки и овце в полето, не убиваме елен, който символизира краля, та да поръсим с кръвта му нивята, а и за кралицата не е наложително да изпълнява такъв ритуал.
„Не“, продължи наум Моргана. „Сега всичко е чистичко и подредено, имаме свещеници и кръстове, и паленето на огньове в полето е забранено… Цяло чудо е, че Богинята не е поразила полята с някоя болест, защото тя се гневи, когато не й се отдава дължимото…“
Много скоро след това всички се разотидоха по стаите си. Моргана стана последна от мястото си и тръгна да огледа пуснати ли са навсякъде резетата. Сетне взе една малка лампа и отиде да провери подредили ли са удобно легло на Аколон — Увейн беше казал, че природеният му брат бил настанен в някогашната си детска стая.
— Наред ли е всичко тук?
— Имам всичко, от което се нуждая — отвърна Аколон, — освен жена, която да украси леглото ми. Да, лейди, баща ми е голям щастливец. А и ти наистина заслужаваш да бъдеш кралица, а не просто съпруга на един от по-младите кралски синове.
— Няма ли да престанеш да ме кориш? — избухна тя. — Казах ти — нямах избор!
— Беше се врекла да ми станеш жена!
Моргана усети, че лицето й е безкръвно. Когато проговори, устните й сякаш бяха от камък.
— Всичко е свършено и не може да се промени, Аколон.
Вдигна лампата и се обърна, за да си върви. Зад нея Аколон каза почти заплашително:
— Между нас нищо не е свършено, лейди.
Моргана не отговори. Забърза по коридора към спалнята, която делеше с Триене. Придворната я очакваше, за да й помогне да развърже връзките на роклята си, но тя я отпрати. Уриенс бе приседнал на края на леглото и пъшкаше.
— Дори тези стари обувки ми убиват! Ах, колко е хубаво да си полегнеш!
— Почини си добре, господарю.
— Не — каза той и я дръпна към себе си. — И тъй, утре полята ще бъдат благословени… Може би наистина е добре, че живеем в цивилизована страната не се налага кралят и кралицата да се любят пред очите на всички. Но в навечерието на празника може и ние да празнуваме, нали, скъпа — тук, насаме в нашата спалня… Какво ще кажеш?
Моргана въздъхна. Винаги се бе старала да не засяга гордостта на съпруга си; никога не бе го карала да се чувства непълноценен заради това, че рядко и несръчно се възползваше от правата си върху тялото й. Но Аколон бе събудил у нея мъчителни спомени за годините, прекарани на Авалон — тя виждаше отново факлите на върха на Тор, запалените огньове по Белтейн и девиците изтръпнали в очакване в разораните поля… А тази вечер й се наложи да слуша как онзи опърпан свещеник принизява всичко, което бе най-свято за нея. Сега дори Уриенс се подиграваше със свещените неща.
— Благословия, дадена по този начин от мен и теб, надали ще свърши работа. Аз съм стара и безплодна, пък и ти не си точно кралят, който ще оплоди земята!
Уриенс се взря изненадано в нея. През цялата година, откак бяха женени, тя нито веднъж не бе му говорила с остър тон. Беше прекалено стреснат, за да я упрекне.
— Ти несъмнено си права — каза той тихо. — Нека оставим тази грижа на младите. Да си лягаме, Моргана.
Когато тя легна до него, Уриенс не я докосна. Малко по-късно плахо обви ръка около раменете й. Моргана вече съжаляваше за грубите си думи… Беше й студено, чувстваше се самотна и лежеше, хапейки устни, за да не се разплаче. Но когато Уриенс се опита да й заговори, тя се престори на заспала.
Еньовден дойде най-сетне. Утрото бе светло и обещаваше прекрасен ден. Моргана се събуди рано. Колкото и да се убеждаваше, че вече не може да чувства движението на слънцето в кръвта си, цялото й тяло бе натегнало от силата на настъпващото лято. Докато се обличаше, хвърли безразличен поглед на спящия си съпруг.
Беше се държала като глупачка. Защо прие безропотно волята на Артур — притесняваше се да не го злепостави пред останалите крале ли? Ако той не бе в състояние да задържи трона си без женска помощ, може би наистина не го заслужаваше. Артур бе предал Авалон, беше вероотстъпник; и нея бе дал за съпруга на друг вероотстъпник. А тя бе приела кротко тяхното решение.
„На времето Игрейн допусна да използват живота й за политически интриги“. Нещо в дълбините на душата й, мъртво или дълбоко заспало още от деня, когато тя избяга от Авалон с Гуидиън в утробата си, изведнъж се събуди и размърда — бавно и лениво като пробуждащ се дракон. Това пробуждане бе така скрито и потайно като първото движение на дете в майчината утроба. После тя чу в себе си тихия, но съвсем ясен въпрос: „Аз не исках да позволя на Вивиан, която обичах, да ме ползва за осъществяване на плановете си — защо тогава преклоних глава и се оставих да бъда средство за постигане на Артуровите цели? Аз съм кралица на Северен Уелс и херцогиня на Корнуол — там, където името на Горлоис все още се помни. Освен това произхождам от древната кралска династия на Авалон.“