„Тези свещеници така ненавиждат акта на оплождането и силата на живота, че е чудно как молитвите им не осъждат полята на безплодие…“
Гласът, който се разнесе зад нея, сякаш бе отговор на собствените й мисли:
— Чудя се, лейди, дали с изключение на нас двамата някой разбира това, което гледа?
Аколон пое ръката й за миг, за да й помогне да прекрачи една голяма буца от разораната пръст, и тя отново видя ясно очертаните сини змии на китките му.
— Крал Уриенс знае, но се опитва да забрави. В моите очи това е по-голямо богохулство от обикновеното незнание.
Очакваше, че тези думи ще го ядосат; до известна степен даже го искаше. Все още чувстваше допира на силната му ръка, който събуди глад в тялото й и накара сърцето й да подскочи… Той беше млад, мъжествен, а тя… тя бе просто застаряващата съпруга на собствения му баща! Ето, всички ги гледаха — самият Уриенс, придворният свещеник, цялото семейство — всички се бяха вторачили в тях двамата! Моргана трябваше да мери думите си, трябваше да се държи с него хладно и безразлично — нали й беше заварен син! Стори й се, че ако Аколон каже някаква любезност или се опита да прояви съчувствие, ще го оскубе, ще издере с нокти лицето му…
Но той каза съвсем тихо:
— Може би за Богинята е достатъчно ние двамата да знаем, Моргана. Богинята няма да ни изостави, дори ако само един-единствен човек й отдаде дължимото.
Тя се извърна и за миг се взря в очите му. Ръката му все още държеше нейната — съвсем леко, с подчертана любезност — но погледът му сякаш я пронизваше и на Моргана й се стори, че от този почти неосезаем допир гореща вълна залива цялото й тяло. Изведнъж се уплаши и понечи да се отдръпне.
„Аз съм жена на баща му — от всички жени на този свят тъкмо аз трябва да бъда най-недостъпна за него. В тази християнска страна аз съм по-недостижима за Аколон, отколкото бях някога за Артур“.
Тогава в съзнанието й изплува спомен от Авалон — нещо, за което не бе мислила поне десетина години; един от друидите, когато обучаваше младите жрици, бе казал: „Ако искате да разберете волята на Боговете за вашия живот, се стремете да намерите нещо в живота си, което се повтаря отново и отново — това е тяхното послание, кармичният урок, който ви е определено да научите в сегашния си живот — това е нещо, което ще се повтаря постоянно, докато стане част от вашата същност, от безсмъртната ви душа“.
„Какво е това, което се повтаря отново и отново в моя живот?“
Всеки мъж, когото бе пожелавала, бе неин кръвен роднина, при това близък — Ланселет бе син на осиновителката й, нейната леля; Артур — син на родната й майка; а сега — синът на съпруга й…
„Но те са ми близки роднини само по законите, създадени от християните, които се стремят да вземат в ръцете си властта над тази земя… Да установят тук своята тирания — своя закон, който владее не само над телата, но и над сърцата и душите на хората… Дали не ми е писано лично да преживея насилието на този закон, защото съм жрица и трябва да разбера, че той трябва да бъде отречен?“
Установи, че ръцете й, които Аколон продължаваше да държи в своите, треперят. Каза, опитвайки се да събере разпилените си мисли:
— Искрено ли вярваш, че Богинята ще лиши тези земи от даровете си, ако народът, който ги населява, откаже да й отдаде дължимото?
Такова нещо би могла да каже жрица на жрец в Авалон. Моргана знаеше отлично, че истинският отговор на този въпрос гласи така: Боговете са си богове и упражняват волята си върху земята, независимо от волята или постъпките на хората. Но Аколон отвърна със странна усмивка, която накара зъбите му да проблеснат като на диво животно:
— Ние сме длъжни да следим тя винаги да получава дължимото, лейди, та да не погине животът на земята.
И тогава я назова с име, с което само жреците се обръщаха към жриците по време на ритуали, а Моргана усети, че сърцето й бие лудо, до прималяване.
„… Да не погине животът на земята. Да не погине кълнът на живота в мен… Той ме призова в името на Богинята…“
— Мълчи — отвърна тя объркано. — Тук не му е мястото да говорим за тези неща.
— Така ли?
Бяха стигнали края на разораните нивя. Той пусна ръката й и тя усети хлад по пръстите си. Пред тях маскираните танцьори размахваха фалическите си жезли и продължаваха да подскачат, а Девата на пролетта, с разпуснати, разбъркани от ветреца коси, обикаляше всички, както бяха наредени в кръг, и даряваше всекиго с целувка — ритуална, формална целувка, просто докосване с устни по бузата. Уриенс повика с нетърпелив жест Моргана при себе си — тя тръгна към него, но тялото й бе вдървено, сякаш изстинало — само мястото на китката й, където се бяха докосвали пръстите на Аколон, гореше със своя собствена топлина.