Ръцете му се плъзгаха, треперещи, по тялото й, но когато той проговори, гласът му бе спокоен, а думите — съвсем практични.
— Мисля, че всичко живо в замъка спи. Бях убеден, че ще ме чакаш тук…
За миг Моргана се подразни от увереността му, сетне преклони глава. Двамата бяха в ръцете на Богинята и тя не можеше да се противи на течението, което ги бе понесло като пълноводна река; толкова дълго време бе се полюлявала в мътните води на подмолите, а сега я миеше силният, чист поток на живота.
— Къде е Авалох?
Аколон се изсмя.
— Отиде в селото, за да преспи с Девата на пролетта… Това е един от нашите местни обичаи, за които свещеникът нищо не подозира. Винаги е било така, откак баща ни остаря, а ние възмъжахме. Авалох не мисли, че това противоречи по някакъв начин на християнския му дълг — счита, че е редно да бъде баща на поданиците си, или поне на колкото е възможно повече от тях. На млади години и Уриенс беше на същото мнение. Тази вечер Авалох ми предложи да разиграем на зарове правото да споделим леглото на Пролетната девица, и аз едва не се съгласих, но си спомних ръцете ти, когато я благославяше, и разбрах с кого трябва да почета Богинята…
Тя прошепна в последен опит за съпротива:
— Но Авалон е толкова далече…
Той отвърна, притиснал лице в гърдите й:
— Затова пък Тя е навсякъде…
Тогава Моргана прошепна:
— Така да бъде… — и стана. Подаде му ръце и той се изправи пред нея. Тя се обърна към стълбите, но спря. Не, не там; В замъка нямаше легло, което биха могли да споделят, без да постъпят нечестно. Тогава си спомни правилото на друидите: „Може ли да се отдава почит на неръкотворното, непроизлизащото от човека под покрив, съграден от човешки ръце?“
Трябваше да отидат навън, под покрова на нощта. Когато излязоха в пустия двор на замъка, една падаща звезда прекоси небето — за миг полетът й зашемети Моргана — стори й се, че небесният свод се завърта, че земята осезаемо се задвижи под краката й… Мимолетното усещане изчезна, само очите й бяха все още заслепени от блясъка на звездата. „Знамение… Богинята ме приема отново…“
— Ела — прошепна тя, пъхна ръка в ръката на Аколон и го поведе към овощната градина, където цъфналите дървета ги заобиколиха като бели привидения в мрака. Моргана простря наметалото си в тревата — същински магически кръг под небето; после простря ръце към него и повтори:
— Ела.
Тъмната сянка на тялото му скри от погледа й осеяното със звезди небе.
Говори Моргана…
Още докато се любехме под звездите през онази нощ, знаех, че това не е толкова любов, колкото магически акт, осветен от силата на страстта. Допирът на тялото му, ръцете му сякаш повторно ме посвещаваха за жрица на Богинята, и всичко, което се случваше, бе по нейна воля. До този момент бях сляпа за всичко около себе си, но сега долавях шепот и въздишки в лятната нощ и знаех, че не сме сами.
Той искаше да ме задържи в прегръдките си, но аз станах, водена от незнайната сила, която ме бе обзела през тази нощ, издигнах ръце над главата си и после ги спуснах бавно; очите ми бяха затворени, бях затаила дъх от напрежение, В очакване на силата… Едва когато го чух удивено да си поема дъх, се осмелих да погледна и видях, че и неговото тяло сияе със същата слаба светлина, която обливаше моето.
Сторено е, тя отново е в мен… Майко, недостойна съм да застана пред теб… Но ето, силата отново дойде… Затаих дъх, борех се да не заплача на висок глас. След всички тези години, след моето неверие и измяната ми, тя ме осени със силата си и ме прие за своя жрица. На бледата лунна светлина забелязах нещо в храсталаците около синора в края на нивата, където лежахме. Не беше дори и сянка — само някакви очи просветваха между клоните, като че ли ни наблюдаваха диви животни. Не, не бяхме сами. Малкият народ от хълмовете по някакъв начин бе узнал какво ще се случи тук по волята на Богинята. Бяха дошли да видят изпълнението на истинския свят ритуал, непознат по тези земи, откак Уриенс бе остарял, а светът наоколо законите на християнството и изгубил цветовете си. Чух ехо от почтителен шепот и се отзовах, проговорих на език, от който не знаех повече от десетина думи. Думите, които долетяха до мястото, където се бях изправила, а Аколон все още коленичеше в страхопочитание, бяха: