Тогава коленичих на студената земя, изпълнена с благодарност, съзнавайки че молитвите ми са чути и периодът на моето покаяние е свършил.
10
Снегът започваше да се топи по хълмовете. Някои от най-ранните диви цветя вече се показваха из закътаните долини, когато повикаха Повелителката на Езерото да приветства Мерлин Британски, който пристигаше с баржата. Кевин изглеждаше блед и уморен. Лицето му бе изпито, а изкривените му крака явно го държаха с по-голямо усилие от обикновено, затова се подпираше на дебела тояга. Ниниан прикри съчувствието в погледа си, защото бе забелязала, че Кевин е принуден да не носи вече сам своята „Дама“ — арфата му бе поверена на прислужник, но тя се престори, че не забелязва промяната. Знаеше колко тежък е бил ударът за неговата гордост. Забави крачка така, че го пресрещна на пътеката пред собственото си жилище, и там го приветства с „добре дошъл“, повика прислужничките да накладат огън и да донесат вино. Кевин отпи съвсем малко от чашата, колкото го задължаваше учтивостта, и се поклони тържествено в отговор.
— Какво те носи насам преди още да се е запролетило истински, почтени отче? — попита Ниниан. — От Камелот ли идваш?
Той поклати глава.
— Бях и там за известно време през зимата, и имах много разговори със съветниците на Артур, но щом пукна пролетта, потеглих на юг. Мисията ми бе да видя какво става с войските на съюзническите племена — всъщност сега вече би трябвало да казвам „саксонските кралства“, предполагам. Мисля, че вече знаеш кого срещнах там, Ниниан. Я ми кажи, това твое дело ли е, или на Моргоуз?
— На нито една от двете — отвърна тя спокойно. — Гуидиън сам реши така. Беше му ясно, че трябва да добие известен опит в битките. Какво от това, че го обучават да стане друид — всички знаем, че е имало немалко друиди — воини. Сам реши да отиде на юг, в кралствата на саксонците — те са съюзници на върховния британски самодържец, а същевременно вероятността Гуидиън да попадне пред очите на Артур е много малка. Ти знаеш не по-зле от мен причините, поради които той не иска Артур да го види и разпознае. — След миг тя додаде: — Все пак, не мога да се закълна, че Моргоуз няма пръст в този избор. Когато изобщо е склонен да приеме нечий съвет, той обикновено се съветва с нея.
— Тъй ли? — Кевин повдигна вежди. — Да, сигурно е така. Та тя е единствената майка, която той познава. При това винаги е управлявала кралството на Лот не по-зле от който и да било мъж, и мисля, че управлява все така уверено, макар и с новия съпруг до себе си.
— Не знаех, че се е омъжила повторно — каза Ниниан. — Не мога да виждам така добре какво става из различните кралства, както Вивиан на времето.
— Да, на нея й помагаше Дарбата — каза Кевин, — а когато остаря, използваше виденията на девици, които също я притежаваха. Нима не си наследила ясновидството, Ниниан?
— Отчасти… съвсем малко — отвърна тя колебливо. — Нерядко ми изневерява… — и отново замълча, взирайки се в каменните плочи на пода. След време каза: — Струва ми се… че Авалон се отдалечава все повече от света на хората, господарю Мерлин. Кое време на годината е във външния свят?
— Десет дни минаха след пролетното равноденствие, Повелителко — отвърна Кевин.
Ниниан си пое дълбоко дъх.
— А пък ние го празнувахме едва преди седмица. Така е, както си мислех — двата свята се раздалечават непрекъснато. Засега разликата е не повече от няколко дни от всяка луна, но скоро ще бъдем толкова далеч от влиянието на слънцето и луната, както и земите на феите. Все по-трудно става призоваването на мъглите и излизането от този свят във външния.
— Знам — каза Кевин. — Как мислиш, защо съм дошъл тъкмо в периода между прилив и отлив? — Той се позасмя с кривата си усмивка и допълни: — Би трябвало да се радваш — няма да старееш така бързо като жените, които живеят във външния свят — ще останеш много по-млада.
— Не ме успокояваш кой знае колко — каза Ниниан и потръпна. — Тъй или иначе съдбите на обитателите на външния свят не ме вълнуват особено, освен…
— … съдбата на Гуидиън — довърши Кевин. — Така си и мислех. Но има още някой, чиято съдба би трябвало да те вълнува…
— Артур? Нека си седи в своя дворец — отвърна Ниниан. — Той се отрече от нас и Авалон няма вече никога да му се притече на помощ…
— Нямах предвид Артур — каза Кевин, — пък и той не търси помощ от Авалон, вече не. Но… — той се поколеба. — Научих от Древния народ, че в Уелс се е появил крал, и че той си има кралица.