— И все пак видях теб — настоя той, — и ти го знаеш също тъй добре, както и аз. В Богинята се сливат Девицата, и Майката, и Старицата Смърт. Тя е едновременно млада и стара, това зависи единствено от нейната воля — Девица и Звяр, Майка и образ на Смъртта, осветен от светкавиците на бурята, изпълнена с живот, умираща и възраждаща се отново в изначалната си девственост…
Ниниан наведе глава и промълви:
— Не, Гуидиън, така не може…
— Аз съм нейният избраник — продължи той непоколебимо, — и там, на острова, ще заслужа тази чест. Сега не е време за девственици — само свещениците отдават голямо значение на тези глупости. Призовавам я като Майка, която ще се погрижи да получа това, което е мое право…
Ниниан имаше чувството, че се опитва да се изправи срещу буен порой, който рано или късно ще я повлече със себе си. Тя каза несигурно:
— Винаги е било тъй — когато младият елен тръгва да тича със стадото изпраща го Майката, а когато се връща победител, посреща го Девицата…
Но и в неговите думи имаше смисъл. При всички положения бе по-разумно в ритуала да участва жрица, която знае какво върши, вместо някое недоучено дете, което още не е дорасло да чувства в кръвта си призива на Белтейнския огън… Прав беше Гуидиън — Майката постоянно дава живот — тя е майка, и предвестник на смъртта, и отново девица, също както луната преминава отново и отново през своите фази на небесния свод…
Тя сведе глава и каза:
— Тъй да бъде. Ти ще встъпиш в свещен брак със своята земя и с мен като неин символ.
Но когато той си тръгна, Ниниан отново бе обзета от страх. Как бе успял да я убеди? Каква, в името на Богинята, бе тази сила у Гуидиън, с която успяваше да накара всеки да се подчинява на волята му?
Дали не я е наследил от Артур, дали това не се дължи на кръвта на Великия дракон? Кръвта в жилите й отново изстина.
„Какво ще се случи с Краля-елен…“
Моргана сънуваше…
„Беше по Белтейн и елените препускаха из хълмовете… Жизнените сокове на гората течаха в собствените й жили — тя бе гората, нейният живот и животът на гората бяха едно… А той бе паднал сред елените, голият мъж, който препускаше редом с тях с еленови рога, здраво завързани на челото му, и еленови рога бяха насочени към него, и го удряха, отново и отново, и тъмната му коса лепнеше от кръв… Но ето, той скочи отново на крака и в ръката му, на процеждащата се през клоните слънчева светлина, проблесна нож, и Кралят-елен рухна, и предсмъртният му вопъл изпълни гората с отчаяние.
А после тя бе в мрачната пещера, изписана със същите знаци, с които бе изрисувано и собственото й тяло — беше едно с пещерата, а около нея горяха Белтейнските огньове, искри отхвърчаха високо в тъмното небе. В устата си чувстваше вкус на прясна кръв… И тогава входът на пещерата се затъмни от силует, увенчан с еленови рога… Не, не биваше да бъде по пълнолуние, не биваше да се вижда ясно, че тялото й не е тяло на девица, че гърдите й са меки, а не налети и розови — такива, каквито бяха, когато се роди синът й — сякаш млякото щеше да прокапе от тях всеки миг. Но нали бяха проверили дали е девствена, преди да дойде при Краля-елен? Какво ли щяха да кажат всички, като узнаят, че не идва при него като Дева на Пролетта?
Той коленичи до нея и тя протегна ръце, за да го приеме в тялото си, но видя очите му — тъмни и измъчени… Ръцете му си играеха с тялото й, бяха нежни, но я плашеха, защото й отказваха силата, ритуалът губеше смисъла си. Не, това не беше Артур, Кралят-елен беше Ланселет — той щеше да свали короната от главата на стария крал, съпруга на Пролетната дева. Очите му я гледаха, пронизани от същата мъка, която заливаше и собственото й тяло, и тогава той каза: «Иска ми се да не приличаше толкова на майка ми, Моргана…»“
Моргана се събуди, изтръпнала от ужас. Сърцето й биеше така, сякаш щеше да изхвръкне. Беше в собствената си спалня. До нея спеше Уриенс и тихо похъркваше. Все още в плен на ужасяващата магия на сънищата, тя тръсна глава, за да пропъди страшните видения.
„Не, Белтейн вече мина…“ Тя бе изпълнила ритуала заедно с Аколон, както трябваше да се очаква. Не бе лежала в тъмната пещера, не бе чакала Краля-елен… Защо ли трябваше тъкмо сега Ланселет да идва в съня й, защо не сънува Аколон, след като тя лично го посвети в жречески сан, направи го Повелител на Белтейнските тържества и свой любим? Защо след толкова много години се върна споменът за светотатството на Ланселет, защо мисълта, че той е отхвърлил даровете на Богинята, отново измъчваше най-дълбоката й същност?
Моргана се опита да си наложи да се успокои и да заспи отново, но сънят не идваше, и тя лежа будна, изпълнена с тревожни предчувствия, чак докато първите лъчи на лятното слънце започнаха да се промъкват в стаята й.