Гуенхвифар трепна. Да, тя знаеше, че Ланселет рядко остава у дома, при Илейн, но пък Илейн му бе дала това, което тя никога не би могла да му даде — синове и дъщери.
— На колко години е синът на Илейн? След като ще ме наследи на трона, редно е да бъде отгледан тук, в двора — каза Артур, а Гуенхвифар отвърна:
— Предложих да го пратят тук още когато се роди, но Илейн настоя, че дори ако е съдено един ден да бъде крал, той трябва да бъде възпитан в скромност и простота, за да бъде истински мъж. Та нали ти самият си отгледан като син на обикновен човек, и това никак не ти е навредило.
— Да, може би Илейн е права — каза Артур. — Ще ми се някой път да видя и сина на Моргана. Той вече трябва да е мъж — седемнадесет години минаха оттогава. Знам, че той не може да ме наследи, свещениците никога не биха го приели, но все пак е единственият ми син. Бих искал да го видя поне веднъж и да му кажа… Сам не знам какво бих му казал. И все пак, искам да го видя, поне веднъж.
Гуенхвифар с мъка потисна гневния отговор, който напираше на устните й; със спор нямаше да постигне нищо. Каза само:
— Той си е добре там, където е.
Такава бе истината; в момента, в който го каза, разбра колко е щастлива, че синът на Моргана расте на онзи остров, сред магьосници, на място, където не може да пристъпи един християнски крал. Тъй като онова момче се възпитаваше там, възможността някакъв съдбовен обрат да го постави на трона след Артур ставаше все по-малка — не само свещениците, но и народът из тези земи гледаше вече с недоверие на вълшебствата на Авалон. Ако детето бе живяло в кралския двор, възможно бе някоя безскрупулна личност да приеме сина на Моргана за по-пряк наследник от сина на Ланселет. Артур въздъхна:
— Не е леко да знам, че имам син, но никога няма да го видя — каза той и допълни: — Кой знае, и това може да се случи някой ден.
После сви рамене примирено:
— Ти несъмнено си права, скъпа. Кажи ми сега какво имаш предвид за Петдесетница? Сигурен съм, че благодарение на усилията ти ще стане, както винаги, чудесен празник.
Да, беше положила немалко усилия, мислеше си Гуенхвифар тази сутрин, докато оглеждаше множеството палатки и шатри, разпънати около замъка. Голямото турнирно поле беше разчистено, оградено с въжета и знаменца, а наоколо по възвишенията летният вятър развяваше знамената на петдесетина васални крале и повече от сто души рицари. Сякаш цяла армия бе разквартирувана наоколо.
Гуенхвифар затърси с поглед флага на Пелинор и го видя — белия дракон, който той бе приел за герб, след като уби дракона от езерото. Ланселет сигурно бе там… Не бе го виждала повече от година, а и последната им среща беше учтива и формална — пред очите на целия кралски двор. Кой знае колко години бяха минали, откакто не бяха оставали двамата насаме, дори за миг. Спомни си деня, когато той се венча за Илейн, а после я потърси, за да поговорят насаме и да се сбогуват.
Той също бе жертва на Моргана; не бе й изневерил, просто и двамата се уловиха в жестокия капан, устроен от нея. Когато й разказа всичко, той се бе просълзил, и споменът за тези сълзи бе за Гуенхвифар най-прекрасният комплимент, който й бе правил някога… Та кой бе виждал Ланселет да плаче?
— Кълна ти се, Гуенхвифар, тя ме подмами — Моргана ми прати лъжлива вест, и кърпичка, напоена с твоята ароматна вода. Мисля също, че бе сложила някакви билки във виното ми, бе ми направила магия.
Беше вперил пълните си със сълзи очи в нейните и тогава тя също се разплака.
— Моргана е излъгала и Илейн, разказала й как аз едва не съм се поболял от любов по нея… И така двамата се озовахме там. Първоначално наистина мислех, че си ти — бях като омагьосан. А после, когато разбрах, че държа в прегръдките си Илейн, пак не можех да се спра. И сетне пристигнаха всички, с факли… Какво друго можех да сторя, Гуен? Бях обезчестил девствената дъщеря на домакина си… Пелинор имаше пълното право да ме убие още в леглото й… — Ланселет простена и завърши с прекъсващ от мъка глас: — Да бях се оставил да ме прониже с меча си още тогава!
Тогава тя го бе попитала: „Значи не обичаш Илейн?“ Знаеше, че е непростимо да задава такъв въпрос, но не би могла да живее без това успокоение. Ланселет бе човек, който би могъл да разкрие собственото си страдание докрай пред нея, но не се чувстваше в правото си да обсъжда Илейн. Бе казал само с променен, сух тон, че нищо от случилото се не е станало по вина на Илейн, и че честта му налага да се постарае да я направи щастлива, доколкото това е възможно.