Стореното бе сторено. Моргана бе наложила своето. Гуенхвифар щеше да приветства Ланселет като братовчед на съпруга си, нищо повече. Другото бе лудост, отдавна забравена и отминала, но все пак — щеше да го види, а това бе по-добре от нищо. Опита се да пропъди тези мисли и да се съсредоточи върху подготовка на празненството. Бе наредила да опекат два вола — дали щяха да бъдат достатъчни? Преди няколко дни мъжете донесоха от лов огромен глиган — щяха да опекат и него, и две прасета от близките стопанства. Печеното вече се въртеше на огромни шишове и миришеше така вкусно, че наоколо се навъртаха рояци изгладнели дечурлига и се наслаждаваха на съблазнителната миризма. Имаше и стотици самуни ечемичен хляб — повечето щяха да бъдат раздадени на простолюдието, което се тълпеше около оградата, за да наблюдава подвизите на благородниците — крале, воини, най-отбраните рицари — рицарите на Кръглата маса. Щеше да има и печени ябълки в сметана, орехи и всякакви сладки за дамите, меденки, печени зайци, дребни птици, задушени във вино… Ако празникът се окажеше провал, това със сигурност нямаше да се дължи на липсата на обилна и вкусна храна!
Хората започнаха да се събират около пладне. Безкрайна върволица от богато облечени благородници и техните дами се точеше към замъка. Гостите влизаха в голямата зала и прислужниците ги отвеждаха до предназначените за тях места. Както винаги, приближените на Артур рицари заеха местата си около Кръглата маса, но колкото и да бе голяма, на нея не можеха да седнат и всички останали гости на пиршеството.
Гауейн, седнал както винаги до Артур, представи на гостите майка си, Моргоуз. Тя се бе облегнала на ръката на един съвсем млад мъж, когото Гуенхвифар не можа веднага да разпознае. Моргоуз бе стройна както винаги, косата й — гъста и дълга, бе украсена с вплетени в нея скъпоценни камъни. Тя стори дълбок поклон пред Артур, който й нареди с жест да стане и я прегърна.
— Добре дошла в моя двор, лельо.
— Чувах, че яздиш само бели коне — поде Моргоуз, — затова ти доведох един, който ми бе пратен от земите на саксонците. Едно момче, което израсна в моя дворец, сега живее там, и ми го изпрати като подарък.
Гуенхвифар забеляза как Артур стисна зъби, и сама се досети кое може да е това момче. Но Артур каза само:
— Наистина кралски подарък, лельо.
Няма да настоявам да въведат коня в залата, както съм чувала, че е обичай сред саксонците — отбеляза развеселено Моргоуз. — Не ми се вярва, че господарката на Камелот би се съгласила да превърнем в обор прекрасната й зала, украсена за гости! Несъмнено прислужниците ти са имали и без туй достатъчно работа, нали, Гуенхвифар? — тя прегърна кралицата. По-младата жена имаше чувството, че я обгръща топла вълна. Отблизо можа да забели, че лицето на Моргоуз е белосано, а блестящите й очи — подчертани с въглен, но това ни най-малко не вредеше на красотата й.
Гуенхвифар отвърна:
— Благодаря ти за съобразителността, лейди Моргоуз — за съжаление нерядко се случва да доведат хубав кон или куче направо тук, за да ги покажат на краля. Знам, че го правят от любезност, но си мисля, че на твоя кон няма да му стане нищо, ако почака отвън… Не ми се вярва гостоприемството на домакините в Камелот да направи впечатление на един кон, пък бил той и най-умният. Ще се чувства по-добре, ако се нахрани в обора. Вярно, Ланселет ни е разказвал за един римлянин, който поел коня си с вино от златни ведра оказвал му почести и го увенчал с лавров венец…
Красивият млад мъж, който стоеше до Моргоуз, се разсмя и каза:
— Помня тази история — Ланселет я разказа на празненството по случай венчавката му със сестра ми. Ставаше дума за император Гай, който сам се обожествил и направил любимия си кон сенатор. А когато умрял, императорът, който го наследил, казал нещо в смисъл, че поне конят не е давал злонамерени съвети и не извършвал убийства. Но ти, господарю Артур, не следвай този пример — нямаме подходящ стол около Кръглата маса, ако решиш да приемеш жребеца в нашето братство!
Артур се разсмя искрено и се здрависа с младия човек, казвайки:
— Няма да постъпя така, Ламорак — и Гуенхвифар трепна, защото разбра кой е младежът редом с Моргоуз — синът на Пелинор. Да, беше чувала някакви слухове, че Моргоуз го направила свой любовник, пред очите на целия си двор. Как бе възможно такова нещо — как се осмеляваше тази жена да дели легло с мъж, който можеше спокойно да й бъде син? Та Ламорак бе едва на двадесет и пет години! Тя се взря в Моргоуз със смесица от ужас и интерес, и малко скрита завист. „Изглежда толкова млада, и е все още прекрасна въпреки грима, върши каквото си поиска и й е все едно, ако ще цял свят да одумва постъпките й!“ После каза с подчертано хладен тон: