Выбрать главу

— Хайде, дете, посвири ни — намеси се и Моргоуз, а Артур добави:

— Да, толкова отдавна не съм те чувал да пееш, а все още не съм чул по-сладък глас от твоя… Сигурно защото твоите песни са първите, които помня. Струва ми се, че помня как ми пееше приспивни песни още когато не можех да говоря правилно, а и ти самата беше малко момиче. Винаги си те спомням така, Моргана — каза той, и като видя болката в очите му, Моргана сведе глава.

„Може би това е, което не може да прости Гуенхвифар — че за него винаги моето лице си остава лицето на Богинята?“

Тя взе арфата на Друстан и сведе още по-ниско глава над струните, опитвайки ги една по една.

— Тази е настроена по-различно от моята — каза Моргана, подръпна една-две струни и спря, защото отвън, в долната зала, се чу силен шум. Прозвуча тромпет — звукът отекна силно и остро в каменните стени на замъка. Сетне се чу тропот и звън, сякаш пристигаха много въоръжени люде. Артур понечи да стане, но веднага седна обратно на мястото си, защото в този момент в тронната зала нахлуха четирима тежко въоръжени мъже, с оголени мечове и щитове.

Кай се изпречи пред тях и се опита да протестира — не бе прието да се влиза с оръжие пред краля на Петдесетница, но те само го изблъскаха грубо встрани.

Четиримата носеха римски шлемове — Моргана бе виждала един-два такива шлема, които се съхраняваха на Авалон — къси войнишки туники и римско снаряжение. Тежки червени наметала се стелеха зад тях. Моргана примигна — за миг й се стори, че римски легионери за дошли от миналото; единият дори носеше на края на пиката си позлатената фигура на орел, изрязана от дърво.

— Ако ти си Артур, херцог на Британия — извика един от натрапниците — ние трябва да ти предадем вест от Луций, император на Рим!

Артур стана от мястото си и пристъпи към мъжете, облечени като легионери.

— Аз не съм херцог, а велик крал и самодържец на цяла Британия — отвърна той спокойно. — За никакъв император Луций не съм чувал. Рим падна отдавна и сега това, което остана от древната империя, е в ръцете на варвари, а несъмнено и на самозванци. Все пак, не считам, че трябва да бесим кучето заради наглостта на господаря му. Кажете това, което са ви изпратили да кажете.

— Аз съм Кастор, центурион на легиона Валерия Виктрикс — каза мъжът, който бе говорил и преди. — В Галия легионите се събраха отново под флага на Луций Валерий, император на Рим. Вестта, която той ти праща е такава — ти Артур, може да продължиш да управляваш като херцог Британия, както и преди, при условие че до шест седмици пратиш на император Луций дължимия данък, който се състои от четиридесет унции злато, две дузини британски перли и три коли желязо, калай и олово от мините в твоята страна, и още сто лакти вълнено платно и сто души роби.

Ланселет скочи от мястото си и застана пред краля.

— Господарю Артур — извика той, — остави ме да сваля кожите на тези псета и да ги пратя скимтящи и с подвити опашки при господаря им, за да предадат на този идиот Луций, че ако иска данък от Англия, може да дойде да си го вземе…

— Чакай, Ланселет — усмихна се спокойно Артур. — Така няма да стане. — Той огледа за миг легионерите — Кастор почти бе извадил меча си от ножницата, и Артур се обърна към него, а гласът му прозвуча сурово: — На този свят ден в моя двор никой няма право да вади хладно оръжие, войнико. Не мога да очаквам от един галски варварин да знае как да се държи в цивилизована страна, но ако не прибереш обратно меча в ножницата, кълна се, ще оставя Ланселет да ти го отнеме, както си знае. Не се и съмнявам, че дори в Галия сте чували за Ланселет. Но не бих искал да се лее кръв пред кралския ми трон.

Кастор оголи зъби от ярост като диво животно, но прибра обратно меча в ножницата.

— Не ме е страх от твоя Ланселет — изръмжа той. — Неговото време мина, а славата му е още от войните със саксонците. Но аз съм пратен като вестоносец и имам нареждания от моя повелител да не проливам кръв. Какъв отговор да нося на императора, херцоже?

— Никакъв — щом отказваш да ме назовеш с истинската ми титла в собствената ми тронна зала — каза Артур. — Но все пак можеш да кажеш на Луций следното: Утър Пендрагон наследи Амброзиус Аурелианус, когато нямаше вече и следа от римляни да ни помогнат в смъртната схватка със саксонците; а аз, Артур, наследих баща си Утър, и моят племенник Галахад ще заеме след мен британския престол. Не съществува никой, който би могъл да има законни претенции върху императорския пурпур — и римската империя отдавна вече няма власт в Британия. Ако Луций държи да управлява родната си Галия и хората там са готови да го приемат за крал, аз със сигурност няма да оспорвам претенциите му; но ако се осмели да претендира дори за един инч земя от Британия или Долна Британия, няма да получи от нас нищо друго, освен дузина добри британски стрели, и то точно там, където им е мястото.