— Ами всичко, което християнските свещеници не харесват — отвърна Моргана. — Твоят отец Грифин явно е глупак. Дори тези сред християнските свещеници, които са наистина разумни и съвестни, не тормозят малки деца като теб с такива приказки, защото съзнават отлично, че едно толкова малко дете не може да извърши кажи-речи никакъв грях. Ще дойде време да поговорим и за греха, Нимю, но тогава ти ще си на такава възраст, че да си способна да прегрешиш, а и да си в състояние да правиш разлика между добро и зло.
Нимю послушно се качи на понито си, но веднага подхвана отново:
— Лельо Моргана… Ама аз наистина не съм много добро дете. Непрекъснато греша. Нищо чудно, че мама реши да ме отпрати надалеч. Мисля си, че тя ме праща на такова лошо място, защото и аз самата съм лошо момиче.
Моргана почувства как гърлото й се свива болезнено. Тъкмо се канеше да възседне коня, но спря, отиде при Нимю и я притисна здраво към себе си. Дълго време не я пусна от прегръдките си и я целуваше отново и отново докато най-сетне проговори задъхано:
— Никога повече не говори така, Нимю! Никога! Това не е истина, кълна ти се! Майка ти изобщо не искаше да те пусне, но ако беше убедена, че Авалон толкова лошо място, не би те пуснала тъй или иначе, дори да я бях заплашвала!
Нимю каза с тъничко гласче:
— Защо трябваше да тръгна с теб тогава?
Моргана все още я притискаше с все сила към себе си. После каза:
— Защото си обречена на Авалон още преди раждането си, дете мое. Защото твоята баба бе Велика жрица, и защото аз самата нямам дъщеря, която да обрека на Богинята, затова ще дойдеш на Авалон, за да изучиш древната мъдрост и да служиш на Великата майка.
Моргана забеляза, че сълзите й капят неспирно по русата коса на детето.
— Кой ти е внушил, че това е наказание?
— Една от прислужниците — докато прибираше ризата ми… — гласът на Нимю й изневери. — Чух я да казва, че майка ми не е права да ме изпраща на това порочно място, и нали отец Грифин все казва, че съм лошо момиче…
Моргана се свлече на колене заедно с Нимю. Взе детето в скута си и започна да го полюлява напред-назад.
— Не, не — говореше й тя нежно, — не, милата ми, не. Ти си добро момиче. Ако не слушаш или мързелуваш, или отговаряш на майка си, това не е грях. То означава само, че си още прекалено малка, за да знаеш, че не постъпваш добре. Когато ти обяснят как трябва да постъпваш и защо, ти вече ще знаеш и няма да се държиш зле. — После, защото реши, че разговорът става прекалено сложен за толкова малко дете, смени темата: — Я виж каква пеперуда! Никога не съм виждала толкова пъстра! Хайде, Нимю, време е да те кача пак на понито ти — и се заслуша внимателно в бърборенето на момиченцето, което вече говореше за пеперуди.
Ако бе сама, щеше да стигне до Авалон още същия ден, но късите крака на понито не можеха да изминат разстоянието за толкова кратко време, затова тази нощ преспаха на една горска полянка. Нимю никога досега не бе спала под открито небе, затова се уплаши от мрака, когато загасиха огъня. Но Моргана я взе в прегръдките си и двете дълго лежаха така, докато жената показваше на малкото момиче звезда след звезда на небето и му разказваше за тях.
Ездата бе уморила Нимю и тя заспа скоро, но Моргана не можеше да заспи. Нимю бе отпуснала спокойно глава на ръката й, а тя лежеше будна и чувстваше как страхът се промъква към нея и иска да я обсеби. Толкова отдавна бе напуснала Авалон. Толкова бавно, стъпка по стъпка, възстанови старите си познания, или поне това, което можа да си припомни; но дали не бе забравила нещо жизненоважно?
Най-сетне и тя заспа, но на разсъмване й се стори, че чува леки стъпки по поляната и изведнъж пред нея се изправи Рейвън. Бе облечена както винаги в тъмна рокля и туника от животинска кожа на петна, и застанала пред нея, възкликна: „Моргана! Моргана, милата ми!“ Гласът й, този глас, който Моргана бе чувала един-единствен път в живота си на Авалон, преливаше от изненада, ликуване и възторг. Моргана се събуди веднага и се заоглежда наоколо. Почти бе убедена, че ще види пред себе си Рейвън от плът и кръв. Но полянката беше празна, и само лека мъгла забулваше звездите. Моргана си легна отново. Не бе сигурна дали просто е сънувала или Рейвън, благодарение на дарбата си, наистина е почувствала нейното приближаване. Сърцето й биеше, сякаш щеше да изхвръкне; тя чувстваше почти болезнено ударите му в гърдите си.
„Как можах да остана далеч от тях толкова дълго време! Трябваше да опитам да се върна веднага след смъртта на Вивиан. Дори да бях загинала при опита, длъжна бях да го сторя… Дали ще ме приемат сега — стара, изтощена, похабена, сега, когато Дарбата постепенно ме напуска и нямам нищо, което да им дам…?“