Детето до нея промърмори нещо в съня си и се размърда; после се примъкна и се притисна още по-силно към Моргана. Тя обви малката с ръце и продължи да спори със себе си: „Но аз им водя внучката на Вивиан. И все пак, ако ме допуснат да се върна само заради нея, това би било по-страшно от смърт. Нима Богинята наистина ме е отхвърлила завинаги?“
Най-сетне тя отново потъна в сън и се събуди, когато денят бе вече доста напреднал. Продължаваше да е мъгливо и ръмеше ситен дъждец. Започнал така мрачно, денят продължи да се развива недобре — към обяд понито на Нимю изгуби подкова. Моргана изгаряше от нетърпение и можеше спокойно да вземе детето на коня пред себе си — тя самата бе толкова дребна, че двете никак нямаше да натежат на животното. Но не искаше понито да окуцее, затова се наложи да прекъснат пътя си, да се отбият в едно село и потърсят услугите на ковач. Никак не й се щеше из страната да се понесат слухове, че сестрата на краля е тръгнала на път към Авалон, но нямаше какво да се прави. В тази част на страната новините бяха толкова оскъдни, че всяка вест се разпространяваше, сякаш имаше крила.
Да, наистина нямаше какво да се прави; горкото животно нямаше никаква вина. Позабавиха се, но откриха едно селце малко встрани от главния път. През целия ден продължи да вали; въпреки че лятото би трябвало да бъде в разгара си. Моргана трепереше от студ, а и детето се бе измокрило и капризничеше. Моргана не й обърна особено внимание; жал й бе за нея, особено когато Нимю се разплака за майка си, но и за това нямаше какво да се направи; при това един от първите уроци, който научаваше всяка бъдеща жрица, бе да се справя със самотата. Щеше да се наложи да плаче, докато успее да намери утеха или свикне да живее без нея, както ставаше с всяка от новопристигналите обитателки на Дома на девиците.
Денят клонеше към края си — Моргана го чувстваше, макар че небето бе много мрачно и нямаше и следа от слънце. Но по това време на годината се смрачаваше късно, а тя не искаше да прекарат още една нощ на открито. Реши да продължат да яздят, докато могат да виждат пътя, и се убеди, че е постъпила правилно, защото Нимю спря да хленчи веднага щом потеглиха и заразглежда с интерес всичко, което срещаха по пътя си. Бяха вече много близо до Авалон. Нимю бе толкова сънлива, че залиташе на седлото и Моргана се принуди да я премести на коня пред себе си. Но когато достигнаха брега на Езерото, детето се събуди.
— Пристигнахме ли, лельо? — попита тя веднага щом слезе от коня.
— Не още, но сме вече съвсем близо — отвърна Моргана. — Ако всичко е наред, до половин час ще вечеряш и ще можеш да си легнеш.
„Ами ако не е наред?“ Моргана си забрани да мисли така. Съмнението бе фатално за силата, и щеше да й попречи да се възползва от Дарбата… Бе прекарала пет години, възстановявайки упорито всичко, което бе учила още от началото; и сега бе в същото положение както някога, преди да я посветят за жрица — бе прогонена от Авалон и единствената проверка, която трябваше да издържи, бе тази „Имам ли силата, която ще ми позволи да се върна?“
— Нищо не виждам — заяви Нимю. — това ли е мястото? Та тук няма нищо, лельо.
Детето загледа плахо мрачния, подгизнал от влага бряг и самотните тръстики, които шумоляха в дъжда.
— Ще изпратят лодка да ни вземе — каза Моргана.
— Ами как ще разберат, че сме тук? Как ще ни видят в този дъжд?
— Аз ще повикам лодката — каза Моргана. — Пази тишина, Нимю. Плачът на измореното дете продължаваше да звучи в ушите й, но сега, когато бе вече толкова близо до дома, почувства как в нея избликва забравеното познание и я изпълва, досущ като преливащ бокал. Сведе за миг глава и произнесе най-пламенната молитва през живота си, сетне си пое дълбоко дъх и издигна ръце във властен зов.
Първоначално не почувства нищо и едва не й призля от усещането за поражение; после сякаш лъч светлина бавно премина през тялото й и я освети; Моргана чу как Нимю си пое удивено дъх, но нямаше време да мисли за нея; чувстваше собственото си тяло като сияен мост, свързващ Земята и Небето… Не произнесе съзнателно Словото на Силата, но го почувства да минава с гръмотевичен тътен из цялото й тяло… После настана мълчание. Цареше абсолютна тишина, а Нимю стоеше бледа и неподвижна до нея. И тогава мътните, мрачни води на Езерото леко се раздвижиха, сякаш по тях се плъзна мъгла… Облачето мъгла доби постепенно очертания, като сянка, и сетне, обгърната в мрачно сияние, баржата на Авалон изплува от мъглите. Моргана изпусна въздишка, която бе прилична на стон.
Баржата се плъзгаше безшумно като сянка към брега, но последвалият шум от дращенето на дъното й по пясъка бе съвсем ясен и истински. Няколко дребни на ръст, мургави мъже скочиха на брега и поеха юздите на конете. Поклониха се ниско пред Моргана, казаха: