— Ще ги отведем по тайната пътека, лейди — и изчезнаха в дъжда. Един от тези, които останаха, отстъпи, така че Моргана стъпи първа на борда, вдигна след себе си втрещеното дете и подаде ръка на уплашените прислужници. Като изключим няколкото проронени думи за конете, всичко се вършеше в пълно мълчание, и все така безшумно баржата се заплъзга по обратния път.
— Каква е тази сянка, лельо? — прошепна Нимю, когато веслата ги отблъснаха от брега.
— Това е църквата на Гластънбъри — отвърна Моргана и сама се учуди на спокойния си тон. — Тя се намира на другия остров, който виждаме оттук. Твоята баба, майката на баща ти, е погребана там. Може би някой ден ще видиш надгробния й камък.
— Ние там ли отиваме?
— Не сега.
— Ама лодката отива право натам — чувала съм, че в Гластънбъри има и манастир…
— Не — каза Моргана — не отиваме там. А сега помълчи, почакай и ще видиш.
Сега предстоеше истинското изпитание. Напълно бе възможно ясновидците от Авалон да са я видели и да са пратили баржата, но щеше ли тя да съумее да повдигне завесата на мъглите… Това щеше да покаже дали се е трудила напразно през последните години или не. Не биваше да се провали, трябва просто да се изправи и да го стори, без да се замисля преди това. Намираха се в самия център на Езерото и само още едно загребване щеше да ги тласне по течението, което отвеждаше в Гластънбъри… Моргана се изправи бързо — диплите на дрехата се хлъзнаха по тялото й като течаща вода — и вдигна ръце. Споменът се надигна отново — също така бе го направила първия път, и тогава изпита същия шок от това, че тази страхотна мощ е безшумна, а би трябвало да продъни с трясък небесата… Не посмя да отвори очи, докато не чу как Нимю изплака на глас от страх и почуда…
Наоколо нямаше и помен от дъжд. В последните отблясъци на залязващото слънце остров Авалон се простираше пред тях — зелен и прекрасен. Слънчеви лъчи озаряваха повърхността на Езерото и се процеждаха през каменния кръг, високо горе на Тор. Слънце осветяваше и белите стени на храма. Моргана виждаше всичко размито, защото очите й бяха пълни със сълзи; залитна и щеше да падне, ако някой не бе я хванал за рамото…
„У дома, у дома, най-сетне се връщам у дома…“
Почувства как дъното на лодката дращи по чакълестия бряг и си наложи да се успокои. Стори й се нередно, че не е облечена като жрица, макар че под връхната дреха ножът на Вивиан висеше както винаги на кръста й. Беше някак не на място… Копринените й воали, пръстените… Кралица Моргана, кралицата на Северен Уелс, а не Моргана от Авалон… Е, това щеше скоро да се промени. Тя вдигна гордо глава, пое си дълбоко дъх и хвана детето за ръка. Колкото и да се бе променила, колкото години да бяха минали, тя си беше Моргана от Авалон, жрица на Великата богиня. Някъде отвъд това езеро, забулено в мъгли и сенки, се намираше далечната страна, където тя властваше като кралица редом с един застаряващ крал, понякога смехотворен с опитите си да докаже, че е още млад… Но при все това беше и жрица, и в жилите й течеше кръвта на древните крале на Авалон.
Когато стъпи на брега, забеляза без особена изненада, че там вече я очакваха цяла редица кланящи се прислужници, а зад тях се бяха изправили жриците в тъмните си одежди… Те бяха почувствали приближаването й и сега бяха тук, за да я приветстват, защото се бе завърнала у дома. Най-отзад, зад жриците, Моргана забеляза лицето на една жена, която бе виждала досег само в сънищата си — висока, царствена, русокоса. Златистите й плитки бяха сплетени като корона, която падаше ниско на челото. Жената си проправи бързо път между жриците, запъти се към Моргана и я прегърна.
— Ти си от нашата кръв — каза тя меко. — Добре дошла у дома, братовчедке! Добре дошла, Моргана.
Тогава Моргана произнесе името, което бе чувала само насън, докато Кевин не й го каза наяве.
— Приветствам те, Ниниан, и искам да ти представя внучката на Вивиан Доведох я да бъде възпитана тук. Името й е Нимю.
Ниниан я разглеждаше изпитателно. Моргана се зачуди какво ли е чувала за нея през всички тези години. В този миг Ниниан отклони погледа си и се наведе, за да погледне малкото момиче до Моргана.
— Значи това е дъщерята на Галахад?
— Не — отвърна Нимю. — Галахад е брат ми. Аз съм дъщеря на добрия рицар Ланселет.
Ниниан се усмихна.
— Знам — кимна тя, — но ние тук не използваме името, което саксонците дадоха на баща ти. Истинското му име е същото като това на брат ти нали разбираш. Е, Нимю, значи си дошла тук, защото искаш да станеш жрица?