Мъжът, който със сигурност беше Утър, я взе в прегръдките си и тя разбра, че плаче. Той повдигна нетърпеливо лицето й към себе си и я целуна — Игрейн усети по устните му вкуса на собствените си сълзи. После го чу да казва:
— Не мога да се разкайвам. В храмовете ни убеждават, че чистата радост се разкрива единствено след освобождаването от колелото на Смъртта и Живота, че трябва да презрем земните радости и страдания и да копнеем единствено за покой в лоното на вечността. Но аз обичам живота на земята, Морган, и обичам теб — с любов, по-силна от смъртта, и ако нашата връзка е греховна, с радост поемам този грях върху себе си — и сега, и във всички минали и бъдещи животи, за да мога винаги да се връщам при теб, любима!
През целия си живот Игрейн не бе целувана така — страстно, но и със сила, надвишаваща безмерно обикновеното привличане на телата — сякаш двамата бяха свързани от неща, независещи от тях самите. В този миг я връхлетя споменът — сега знаеше къде бе видяла този човек за първи път — сред големите мраморни колони, на позлатените стъпала на храма на Орион; спомни си как в нозете им се простираше Свещеният град на Змията, спомни си алеята на сфинксовете — зверове с тяло на лъв и лице на жена — алеята, която водеше нагоре към Храма… а сега двамата стояха сред пустошта, в кръга от голи камъни. Огънят озаряващ западното небе, беше гибелта на земята, където и двамата бяха родени; където бяха живели в Храма — заедно от деца, обединени от свещения огън, за да не се делят, докато са живи. А сега се връщаха, за да извършат това, което ги свързваше дори и след смъртта…
— Обичам тази земя — в гласа му Игрейн долови голяма сила. Тук храмовете са градени от неодялани камъни, не са украсени със злато, сребро и халцедон, но обичам страната с цялото си сърце и с готовност ще дам живота си, за да я спася — тази студена страна, където слънцето сякаш никога не изгрява… — и той потрепери под наметалото си, а Игрейн го дръпна и двамата застанаха така, че загърбиха отблясъците, които напомняха за гибелта на Атлантида.
— Обърни поглед на изток — произнесе тя, — защото винаги, когато светлината умира на запад, на изток изгрява надеждата, че тя отново ще се роди.
Двамата стояха прегърнати и наблюдаваха издигането на слънцето и блясъка на лъчите, които най-сетне се процедиха през отвора на най-големия камък.
Мъжът, който я държеше в прегръдките си, прошепна:
— Това е то наистина — вечният кръговрат на живота и смъртта — привлече я още по-близо до себе си и продължи: — Ще дойде ден, хората ще забравят всичко това и храмът няма да бъде нищо повече от подредени в кръг камъни. Но аз няма да забравя и ще се върна при теб, любима, кълна се.
Изведнъж Игрейн чу гласа на Мерлин, който произнасяше познатите думи:
— Внимавай какво ще си пожелаеш, защото със сигурност ще го получиш.
После настъпи мълчание — и Игрейн разбра, че седи увита в наметалото си пред студената пепел на огнището в собствената си спалня. Горлоис похъркваше тихо в леглото.
Трепереща, Игрейн се уви още по-плътно в наметалото и се пъхна обратно в леглото, премръзнала до кости. Опита се да намери малко топлина под завивките. Морган. Моргана. Затова ли бе дала това име на дъщеря си — защото самата тя го бе носила в минал живот? Може би всичко беше само странен сън, изпратен й от Мерлин, за да я убеди, че е познавала Утър Пендрагон в предишен живот?